Сизиф погледна отново грамадния камък пред себе си. Струваше му се, че всеки път той става все по-голям и по-голям. Въздъхна. В очите му се четеше разочарование. Погледна назад към високия хълм, след което отново погълна с погледа си огромния камък. И така стоя замислен известно време. Ту стъпваше на левия си крак, ту на десния. Почеса се по главата, челото му се сбръчка и изражението му доби вид на човек, готов да убие. Полека пристъпи към камъка, така че да е с лице към високия хълм. Запретна ръкави, плю на ръцете си и с последна въздишка се наклони напред срещу камъка. Тялото му застана в остър ъгъл спрямо земята, ръцете и гърдите му бяха опрени о големия камък. Сизиф напрегна цялото си тяло. Мишците му се издуха, краката му се вкамениха, лицето му се изкриви от болка. Камъкът не помръдваше. Сизиф още по-силно забута, поемайки си толкова въздух, че се изду като балон. Можеше да се предположи, че този балон би се спукал всеки момент от неимоверното усилие. Едва ли някой, наблюдавайки тази сцена, би си помислил, че този камък би се помръднал дори. Но ето, че той най-накрая издава пукот, премества се няколко милиметра и като че ли движен от някаква невидима сила започва да се търкаля. Бавно, но сигурно Сизиф продължава да се бори с непосилния си товар. Камъкът полека изкачва отвеса на хълма. Сизиф е на ръба на силите си. Той не се отказва. Знае, че може, и продължава.

       Камъкът е почти на върха на хълма. Сизиф вече знае, че е близо до целта си. Нечовешките усилия обаче са го изтощили. Камъкът за него сега е неколкократно по-тежък отколкото в началото. Сизиф бута, почти стигнал върха, но изведнъж движението спира. Камъкът остава на едно място. Единственото нещо, което прави Сизиф, е да го държи, само за това му стигат силите. Но лека-полека героят започва да поддава на огромната тежест, дори започва да се плъзга надолу по хълма. Колкото и да се напряга, Сизиф е наясно, че няма да издържи още дълго. Изведнъж се отмества встрани от камъка, тръшва се на земята и полужив-полуумрял започва да пъшка и охка. А камъкът стремглаво полита надолу, изминавайки за секунди разстоянието, което героят е взел за часове. Страшен пукот и врява се чуват докато камъкът стигне подножието на хълма, спре се и застане в готовност. Сизиф лежи и не помръдва. Само по рязкото издигане и снишаване на гръдния му кош виждаме, че е жив. Едната си ръка е сложил на челото и очите, другата върху корема. Болката е непосилна. Така си лежи той няколко часа, издавайки някакъв вопъл от време на време.

        Като се посъвзе, Сизиф се изправи, но само доколкото да седне. Погледна надолу и съзря големия камък. Дълго стоя така. По лицето му не можеше да се прочете абсолютно нищо. След това стана, люлеейки се, на крака и започна да слиза надолу, където отново го чакаше неговия камък…

      Сизиф всъщност не е митологичен герой. Сизиф е човек, точно както всеки един от нас и както всеки един от нас е на неговото място. Всеки си има по един огромен „камък”, свой собствен, пълен с ежедневни грижи, мечти, планове за бъдещето, които ще го направят щастлив, предубеждения и мисли, за които се държим, но таим вътре в себе си. И точно както Сизиф всички ние си бутаме „камъка” по хълма, чийто връх за нас е щастието и съвършенството в човешкия ни живот. Но винаги, когато сме почти на целта си, огромният камък натежава от нови желания и търсения, ние самите пък сме уморени от цялото бутане и изпускаме камъка. Чувстваме се тъжни и депресирани, че не сме могли да осъществим задачата. Но нищо, пак ще се пробваме! И така цял живот – отново и отново и отново и отново!

      А може просто да оставим този камък в подножието на хълма! Може просто да го изкачим и без него и стигнали върха да се любуваме на гледката отвисоко! Да, може! И ще бъде страхотно! Да, може! От нас зависи! Да, може! Стига да поискаме! Да, може!