Сизиф погледна отново грамадния камък пред себе си. Струваше му се, че всеки път той става все по-голям и по-голям. Въздъхна. В очите му се четеше разочарование. Погледна назад към високия хълм, след което отново погълна с погледа си огромния камък. И така стоя замислен известно време. Ту стъпваше на левия си крак, ту на десния. Почеса се по главата, челото му се сбръчка и изражението му доби вид на човек, готов да убие. Полека пристъпи към камъка, така че да е с лице към високия хълм. Запретна ръкави, плю на ръцете си и с последна въздишка се наклони напред срещу камъка. Тялото му застана в остър ъгъл спрямо земята, ръцете и гърдите му бяха опрени о големия камък. Сизиф напрегна цялото си тяло. Мишците му се издуха, краката му се вкамениха, лицето му се изкриви от болка. Камъкът не помръдваше. Сизиф още по-силно забута, поемайки си толкова въздух, че се изду като балон. Можеше да се предположи, че този балон би се спукал всеки момент от неимоверното усилие. Едва ли някой, наблюдавайки ...