Мнение от форум
3 мин за четене
Но защо, защо след като на никой не трябва да му пука, че някой е умрял, защо, след като всички ние така или иначе сме мравки, на мен ми пука, когато някой умре. Защо посвещавам есета на този някой, когато той умре, защо ми пука дори за Proof? Защо? Отговорът може да е само един - няма отговор. Всички ние сме обречени да не достигнем до какъвто и да било отговор, защото просто сме част от един странен, ужасен и неразрешим кръг, който никога няма да ни даде отговор на въпросите защо инстинктивно ни е страх от смъртта, защо физическото ни съществуване изобщо ни интересува. Дори аз не мога да разбера защо, ако Смъртта се приближи към мен, толкова много ще ме е страх.
Ох, всички сме глупаци и недостойни. Но недостойни пред кого? Пред глупавото човешко -"мравешко" общество ли? Или пред себе си? Не! Отговорът е, че всички сме еднакво безсмислени, независимо дали се считаме за достойни или недостойни. Незасивисмо дали някакви си там глупаци ни считат за достойни или недостойни. Не хората са тези, които ще определят кой е прав и кой е крив. Ето защо не трябва да има съд. Не трябва да има съдии, които да си мислят, че могат да влязат в ролята на богове и да правораздават. Нас може да ни съди само по-висше същество. Но защо ли изобщо трябва да бъдем съдени? Каквото и да направим, все ще умрем накрая. Но големият въпрос е, защо това по-висше същество, което ни е създало, е вменило в нас чувство за вина, чувство за общество, чувство за загриженост към другия, за инстинктивен страх от Смъртта?
Ех, творчество, творчество? Какво стана с теб? Четох те, но отдавна не бях те писал? Дали пък не те загубих някъде из разни прашни зали с много тетрадки и книги, из небитието-битие, в което живеем или пък другаде... Всъщност, сега се сещам. Май те забравих на гара "Тулово", като пътувах във влака от Сливен до София. Да, забравих те в предпролетния мирис на градчето-селце, в лая на кучетата, в хлопките на пасящите наблизо овце, в детството си. Забравих те... Но ще те взема, обещавам. Ще си те взема, като се връщам с Чайката към Сливен, нарочно ще я хвана, нарочно ще се прибера с нея, а не с автобус, само заради теб. И тогава, в прекрасния привечерен здрач, влакът ще спре на гарата, ще поседи, за да изчака другия от Велико Търново, а пък аз ще имам време за теб... Ще имам време да си поговоря с теб, да те питам какво си правило в мое отсъствие, дали си си прекарало добре, скитало ли си по полето с някой овчар или из планината, дишало ли си уханния въздух на пролетта, волно ли си било, усещало ли си мириса на релсите на влака, на изоставените тежкопромишлени заводи с изпотрошени стъкла? Живяло ли си за тях и с тях, с всички тях... Живяло ли си? Или си седяло, плакало си и си ме чакало... Ох, Господи, какви глупости пиша?
Днес е Цветница или Връбница. Както предпочитате всъщност. Обадих се на всички именници, на които трябваше да се обадя, но не отидох на църква. Да, не отидох, защото не ми се чакаше на опашка. Пред "Невски", пък и изобщо навсякъде се бяха струпали множество хора, страшно много. И всички чакаха за свещи. Не ми се дремеше на опашката, признавам си. Около мен постоянно сновяха бабки и цигани, предлагаха ми върбови клонки за по 20 стотинки, един човек просеше на "Патриарх Евтимий" и ми подвикваше: "Дай пари, бе чедо, млад чиляк си! Млад си!" Аз само си тръгнах, дори не влязаха в църквата, както споменах. Да, грешен съм, няма нужда да ми го напомняте. И Господ ще ме накаже за това, че не съм го почел. Ще ме накаже. Нека ме наказва. Аз и без това съм си разложен.
P.S. А, да. Купих на дядо диска със странджански песни. Сега ще се зарадва... Надявам се. Много го обичам и искам да живее!!! Странно, защо ли?
Ох, всички сме глупаци и недостойни. Но недостойни пред кого? Пред глупавото човешко -"мравешко" общество ли? Или пред себе си? Не! Отговорът е, че всички сме еднакво безсмислени, независимо дали се считаме за достойни или недостойни. Незасивисмо дали някакви си там глупаци ни считат за достойни или недостойни. Не хората са тези, които ще определят кой е прав и кой е крив. Ето защо не трябва да има съд. Не трябва да има съдии, които да си мислят, че могат да влязат в ролята на богове и да правораздават. Нас може да ни съди само по-висше същество. Но защо ли изобщо трябва да бъдем съдени? Каквото и да направим, все ще умрем накрая. Но големият въпрос е, защо това по-висше същество, което ни е създало, е вменило в нас чувство за вина, чувство за общество, чувство за загриженост към другия, за инстинктивен страх от Смъртта?
Ех, творчество, творчество? Какво стана с теб? Четох те, но отдавна не бях те писал? Дали пък не те загубих някъде из разни прашни зали с много тетрадки и книги, из небитието-битие, в което живеем или пък другаде... Всъщност, сега се сещам. Май те забравих на гара "Тулово", като пътувах във влака от Сливен до София. Да, забравих те в предпролетния мирис на градчето-селце, в лая на кучетата, в хлопките на пасящите наблизо овце, в детството си. Забравих те... Но ще те взема, обещавам. Ще си те взема, като се връщам с Чайката към Сливен, нарочно ще я хвана, нарочно ще се прибера с нея, а не с автобус, само заради теб. И тогава, в прекрасния привечерен здрач, влакът ще спре на гарата, ще поседи, за да изчака другия от Велико Търново, а пък аз ще имам време за теб... Ще имам време да си поговоря с теб, да те питам какво си правило в мое отсъствие, дали си си прекарало добре, скитало ли си по полето с някой овчар или из планината, дишало ли си уханния въздух на пролетта, волно ли си било, усещало ли си мириса на релсите на влака, на изоставените тежкопромишлени заводи с изпотрошени стъкла? Живяло ли си за тях и с тях, с всички тях... Живяло ли си? Или си седяло, плакало си и си ме чакало... Ох, Господи, какви глупости пиша?
Днес е Цветница или Връбница. Както предпочитате всъщност. Обадих се на всички именници, на които трябваше да се обадя, но не отидох на църква. Да, не отидох, защото не ми се чакаше на опашка. Пред "Невски", пък и изобщо навсякъде се бяха струпали множество хора, страшно много. И всички чакаха за свещи. Не ми се дремеше на опашката, признавам си. Около мен постоянно сновяха бабки и цигани, предлагаха ми върбови клонки за по 20 стотинки, един човек просеше на "Патриарх Евтимий" и ми подвикваше: "Дай пари, бе чедо, млад чиляк си! Млад си!" Аз само си тръгнах, дори не влязаха в църквата, както споменах. Да, грешен съм, няма нужда да ми го напомняте. И Господ ще ме накаже за това, че не съм го почел. Ще ме накаже. Нека ме наказва. Аз и без това съм си разложен.
P.S. А, да. Купих на дядо диска със странджански песни. Сега ще се зарадва... Надявам се. Много го обичам и искам да живее!!! Странно, защо ли?
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Владимир Белов Todos los derechos reservados
