Пак е рано, аз пак съм седнала на оня праг от теракот между банята и така наречената кухня-коридор, и чакам да  се свари кафето. Тихо е. Много е тихо навън. Тъмнината леко прозира, уличните лампи още светят в  нощен оранж.              Чета вестник.  Чета едно интервю, по-точно препрочитам го.

-          Любим писател – Ремарк.

-          Любим  филм –„Коса”.

-           Любима  музика - „Бийтълс”, „Диана експрес”. Родопски песни.                       Странно. До тук всичко съвпада. Чувствам се особено. Пак се връщам и чета. Отговорите са умни и откровени.  Радостни тръпки плъзват по мен, нещо ме хваща за гърлото. Но това е моето време! Еврика!

Моето време! Моето, младо, прекрасно и жадно време. Мило до болка. Как само си го познах. Много е истинско. Там дори китарите са други и ние мечтаем на глас. Оттогава още носим отговорност. Пределно честни сме. И вярваме. Заглеждам се в снимката, после я изрязвам, държа я в ръце и продължавам да гледам мъжа от нея.

Харесвам го по оня мой си начин. Още сънена, продължавам да се вглеждам и отново препрочитам познатите думи, а отвътре съвсем  спонтанно, ненадейно душата ми възкликва:

                 Това сме ние, пионерите!

Утрото е светнало, навън бръмчи трамвай, започва денят. Музиката от „Коса” ме разсънва, а от снимката ми се усмихва  един българин.

-          Добро утро, Мое време!

-          Добро утро, Мишел !

                                                   Стефка Галева

                                                                                                            Гр. Сандански