Пак е рано, аз пак съм седнала на оня праг от теракот между банята и така наречената кухня-коридор, и чакам да се свари кафето. Тихо е. Много е тихо навън. Тъмнината леко прозира, уличните лампи още светят в нощен оранж. Чета вестник. Чета едно интервю, по-точно препрочитам го.
- Любим писател – Ремарк.
- Любим филм –„Коса”.
- Любима музика - „Бийтълс”, „Диана експрес”. Родопски песни. Странно. До тук всичко съвпада. Чувствам се особено. Пак се връщам и чета. Отговорите са умни и откровени. Радостни тръпки плъзват по мен, нещо ме хваща за гърлото. Но това е моето време! Еврика!
Моето време! Моето, младо, прекрасно и жадно време. Мило до болка. Как само си го познах. Много е истинско. Там дори китарите са други и ние мечтаем на глас. Оттогава още носим отговорност. Пределно честни сме. И вярваме. Заглеждам се в снимката, после я изрязвам, държа я в ръце и продължавам да гледам мъжа от нея.
Харесвам го по оня мой си начин. Още сънена, продължавам да се вглеждам и отново препрочитам позна ...