Моето време
Пак е рано, аз пак съм седнала на оня праг от теракот между банята и така наречената кухня-коридор, и чакам да се свари кафето. Тихо е. Много е тихо навън. Тъмнината леко прозира, уличните лампи още светят в нощен оранж. Чета вестник. Чета едно интервю, по-точно препрочитам го.
- Любим писател – Ремарк.
- Любим филм –„Коса”.
- Любима музика - „Бийтълс”, „Диана експрес”. Родопски песни. Странно. До тук всичко съвпада. Чувствам се особено. Пак се връщам и чета. Отговорите са умни и откровени. Радостни тръпки плъзват по мен, нещо ме хваща за гърлото. Но това е моето време! Еврика!
Моето време! Моето, младо, прекрасно и жадно време. Мило до болка. Как само си го познах. Много е истинско. Там дори китарите са други и ние мечтаем на глас. Оттогава още носим отговорност. Пределно честни сме. И вярваме. Заглеждам се в снимката, после я изрязвам, държа я в ръце и продължавам да гледам мъжа от нея.
Харесвам го по оня мой си начин. Още сънена, продължавам да се вглеждам и отново препрочитам познатите думи, а отвътре съвсем спонтанно, ненадейно душата ми възкликва:
Това сме ние, пионерите!
Утрото е светнало, навън бръмчи трамвай, започва денят. Музиката от „Коса” ме разсънва, а от снимката ми се усмихва един българин.
- Добро утро, Мое време!
- Добро утро, Мишел !
Стефка Галева
Гр. Сандански
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стефка Галева Всички права запазени
Както и "Ах, този джаз"...
