„Здравей, Аничка!”- така се обърна към мен в едно писмо мой далечен познат. Няма откъде да знае, че това е най-любимото ми галено име и едва ли има представа колко мило ми стана, когато го прочетох... Това обръщение ме връща чак във времето, когато бях малко момиченце с розови панделки и дантелена рокличка. „Аничка” ме наричат само майка ми и баба ми, никой друг!
Случката ме накара да се замисля по колко различни начини са ме наричали през годините, на колко различни обръщения съм отговаряла. Вярвам, всеки с по-дълго име се е сблъсквал с различните му интерпретации. Мой съученик например беше свикнал да го наричат с втората част от името му и се дразнеше ако го наречеш по „общоприетия” начин. Аз пък дълго време не си харесвах моето и исках да си го сменя. На пет годинки имах огромното желание да се казвам Калинка, а на шест бях убедена, че е трябвало да ме кръстят Роза. Ех, тези имена, същинска ябълка на раздора - едва младите и старите стигат до някакво мирно разрешение на въпроса „На ...