„Здравей, Аничка!”- така се обърна към мен в едно писмо мой далечен познат. Няма откъде да знае, че това е най-любимото ми галено име и едва ли има представа колко мило ми стана, когато го прочетох... Това обръщение ме връща чак във времето, когато бях малко момиченце с розови панделки и дантелена рокличка. „Аничка” ме наричат само майка ми и баба ми, никой друг!

Случката ме накара да се замисля по колко различни начини са ме наричали през годините, на  колко различни обръщения съм отговаряла. Вярвам, всеки с по-дълго име се е сблъсквал с различните му интерпретации. Мой съученик например беше свикнал да го наричат с втората част от името му и се дразнеше ако го наречеш по „общоприетия” начин. Аз пък дълго време не си харесвах моето и исках да си го сменя. На пет годинки имах огромното желание да се казвам Калинка, а на шест бях убедена, че е трябвало да ме кръстят Роза. Ех, тези имена, същинска ябълка на раздора - едва младите и старите стигат до някакво мирно разрешение на въпроса „На кого да се нарече и чия буквичка да носи”, и накрая Кръстеният на милите баба и дядо да заяви, че не си харесва името!

         Като съвсем малко, току що проговорило бърборливо хлапенце, съм настоявала, че се казвам „Ангина” и съм била готова да споря с всеки. Представете си как са се кокорили хората, когато съм се представяла официално като „Ангинка Малчева”. Фамилията вече е друго нещо, тя може да бъде сменена, поне когато си от женски пол, а аз с радост се разделих с моята. „Малчева” не е от най-често срещаните и дори имах един интересен случай преди няколко години, към който се връщам с усмивка, макар и тогава да се засегнах. Един познат се поинтересува какво ми е фамилното име, отговорих му, а той ме погледна с едно особено изражение и каза „Не бе, аз сериозно те питам”, а когато повторих, той отсече „Майтапиш се!” и така и не ми повярва, докато не извадих личните си документи за доказателство. Поне новата ми фамилия е нормална...

        Да се върнем на собственото ми име. Тази дума „собствено” май я бях взела твърде насериозно. Наричаха ме „Ангелинка”, докато не дойде незабравимият учебен ден, в който на дневен ред беше едноименното произведение на Елин Пелин. Оттам насетне, който ме срещнеше - крещеше по мене вместо поздрав „Ангелинкеее, къде ти е овчарчетоооо”. Когато отидох в гимназията, вече бях просто „Ани”. Но имаше друго момиче, което нямаше как иначе да го наричат. Странно защо, но някак по детински се чувствах обидена - откъде-накъде тая ще ми взима името, то си е мое пък, нали ми е „собствено”... Ядосвах се, когато реагирах  на познатото кратичко обръщение и получех отговор „Не ти, ма!” Няма как, пак станах „Ангелинка”, тоя път без овчарчето.  Чудя се и до днес дали неволно не станах причината да лепнат на приятеля ми прякора „Овчаря”.

       В тийнейджърските ми години, естествено, се дразнех от всичко, идващо от родителите ми, а баща ми се забавляваше да ме нарича „Анка” с една особена интонация и да наблюдава разразяващата се буря... ех, как го мразех това именце... Днес той единствен има привилегията да ме нарича така, а на мен ми е приятно, че си имаме „тайно”, само наше обръщение. Започна на шега, но и сега, като се обаждам по телефона, го чувам как вика възторжено към майка ми: „Анка се обажда!”.

Наричали са ме как ли не, то не беше Ани, Анка, Аничка-Баничка, то не беше Лина, Ина, Ели (?), то не бяха прякори, шеговити или не особено приятни. Само цялото си име не съм свикнала да чувам, освен ако не съм сгазила лука много сериозно. Вече официално съм госпожа Трифонова, нали така се представят възрастните. Каква ти госпожа, в огледалото още ми се плези една Ангинка Малчева, макар и без розови панделки! Сега като се замисля, колкото и да се дразнех тогава, най-хубави спомени извиква у мен „Ангелинка”... с овчарчето...