Всички ми казват: "Стегни се!Не се лигави!", "Не мисли за лошото", но аз знам, че то ще дойде.Хубавото бързо си отива, а лошото едвам, едвам се тътри, лази в душата ти до полуда.
               Как да бъда силна, как да вярвам като извора на силата ми, на щастието ми не е при мен?!
   
                  Не стига, че сме изтръгнати от корена си, принудени да живеем в чужда страна, с чужди хора и чужд език (А това живот ли е, когато не си щаслив, удовлетворен, когато в мечтите ти, в сънищата ти е онзи магнит - твоята родна мила България!).Но съм лишена и от детето ми.

                  Разбирам да е пораснало и да иска да върви по собствен път, да гради собствен живот, че да го пусна.Но тя е още малка, моята прекрасна дъщеря.Сега тя има нужда от мама и тати, а не след 20 години.Сега трябва да й се даде цялата любов, която само една майка може да даде на детето си.

                 Чувствам се не само зле заради себе си, но все едно предавам обичта на моята малка принцеса, на разперенити ръчички за прегръдка, на нацупените устенца за целувка, на сълзичките в очите, на нежното гласче по телефона, което ме пита:
                 - Мамо, кога ще си дойдеш?Скоро ли мамо?Ей сега като се наспим и ще си дойдеш нали?, или
                 - Какво правиш мило маменце?
                 А в отговор получава:
                 - Работя мамо, за да изкарам парички и да ти купя много подаръци.

                  Как да обясниш на тригодишното си дете, защо те няма, къде си, къде е това Америка!?

                 - Аз не искам подаръци мамо.Искам само да си дойдеш!

                 И кой може да ми обясни,  как едно тригодишно дете може да изрече тези думи на най-чиста и искрена обич, на копнеж и безкористно   желание.
                 Кой има право да ми казва: "Не се притеснявай, бъди силна!".Кой има право да ме нарича "луда" и "лигла", когато като чуя този глас, който ме вика и сърцето ми, душата ми, цялото ми същество иска да преплува океани и прелети хиляди километри, за да прегърне най-святото и ценно нещо, с което Бог ме е дарил. Кой има право да ме обвинява, че мисля за родината си и се раздирам от мъка по детето си?! Кой......?!?

                  Нека да съм луда, фанатичка, глупачка и какво ли още не.Щом това означава да забравиш всичко, за да идеш при детето си.Нека!Щом това значи да си майка, нека съм всичко това...

                  Лесно е на хората, които никога не са се разделяли с децата си, особено когато са били малки.Но нали казват, че децата никога не порастват за родителите.Ала ако е вече поело свой път, опитва се да гради свой живот, ще ти липсва компанията му, но и ще се радваш на успехите му.А аз на какво да се радвам?!?За това че не видях, как проходи дъщеря ми, как сама кара колело и разказва приказки.Как се радва когато е щаслива или плаче като обели коленцата.
                  За какво съм майка, като ме няма там да присъствам на най-важните моменти в живота на моето слънце?!?За какво съм майка, като не мога да я прегърна и успокоя когато има нужда или да й се скарам, когато направи някоя беля?!?

                  И ще разбере ли детето ми след време, защо съм я изоставила?!
                  Ще прости ли предателството и изневярата ми?!.........