Всички ми казват: "Стегни се!Не се лигави!", "Не мисли за лошото", но аз знам, че то ще дойде.Хубавото бързо си отива, а лошото едвам, едвам се тътри, лази в душата ти до полуда.
Как да бъда силна, как да вярвам като извора на силата ми, на щастието ми не е при мен?!
Не стига, че сме изтръгнати от корена си, принудени да живеем в чужда страна, с чужди хора и чужд език (А това живот ли е, когато не си щаслив, удовлетворен, когато в мечтите ти, в сънищата ти е онзи магнит - твоята родна мила България!).Но съм лишена и от детето ми.
Разбирам да е пораснало и да иска да върви по собствен път, да гради собствен живот, че да го пусна.Но тя е още малка, моята прекрасна дъщеря.Сега тя има нужда от мама и тати, а не след 20 години.Сега трябва да й се даде цялата любов, която само една майка може да даде на детето си.
Чувствам се не само зле заради себе си, но все едно предавам обичта на моята малка принцеса, на разперенити ръчички за прегръдка, на нацупените устенца за целувка, на сълзичките в ...