На лъжата краката са къси

   Има ли смисъл да лъжем, след като сме наясно, че всичко рано или късно излиза наяве?! Когато лъжем, кого лъжем - себе си или другите?

   От малки  ни учат, че "На лъжата краката са къси" и че ще ни порасне носът като на Пинокио. Възрастните обаче забравят, че ние се учим най-вече от техния пример, а той е, че е приемливо да послъгваме за дребни работи.

   Още в ранна детска възраст се научаваме да лъжем, за да избегнем наказание заради някоя пакост, беля. Стига да има върху кого да прехвърлим вината - на брат/сестра, домашен любимец или някой друг подходящ, без да се замислим, го правим. И така започват първите ни крачки с лъжата, която ни следва през целия ни живот. Дали ние ще лъжем, или нас ще лъжат, тя е до нас.

   По-късно, в училище, продължаваме да се учим как да го правим, усъвършенстваме се. Когато не си напишем домашното, казваме, че сме го забравили вкъщи, а когато не ни се играе физическо възпитание, ние, момичетата се оправдаваме много лесно. Лъжите в този период са много. По това време лъжем родителите си за доста неща - измисляме всевъзможни поводи, за да останем до по-късно вечер - рождени дни, събирания на класа и други. Знам от мои приятелки, че са бягали от домовете си, когато са имали възможност. На повечето от тях роднините им разбраха и ги наказаха.

   С израстването са ни нужни и повече средства - тогава започваме да ходим по баби, дядовци, лели. И колкото повече растем, толкова по-добри ставаме в лъжата, за да разберем, че истината излиза наяве точно когато си мислим, че сме успели да излъжем другите. А всъщност излъгани оставаме ние.

   Възрастните ни учат и че няма нищо лошо в благородната лъжа, но не я обясняват добре. Коя лъжа е благородна? И всъщност има ли такава лъжа? Да не кажем истината на близък, болен от рак? Аз бих искала да знам, ако с мен се случи подобно нещо. Защо някой друг да решава на мое място дали трябва да знам, или не?! Колкото и живот да ми остава, то той си е моят остатък на жизнения ми път и искам аз да реша как ще го изживея. На моята баба ù откриха рак в много напреднал стадий, а възрастните ù казаха, че има язва?! Не съм сигурна доколко беше уместно, след като тя усещаше, че скоро наближава нейната смърт. И кого залъгваха - нея или себе си?! За кои се мислим, че да решаваме вместо другите?!

   С порастването ние се научаваме и че имаме избор - дали да кажем истината, или да излъжем. Макар че да кажем истината е по-трудно, това е правилният избор. Някъде прочетох, че "Истината боли, но това не означава, че лъжата лекува", и съм напълно съгласна с автора, който и да е той. Защото винаги след една лъжа не следва нещо хубаво, а дори напротив - разбито доверие, накърнени чувства. Рискът, който поемаме, когато лъжем, не е ли твърде голям?

   В днешно време почти всички лъжем, но това трябва да се промени. Нека не гледаме другите, че те го правят, а всеки да отговаря за себе си. Нека направим по-добрия избор - да кажем истината, защото е  всеизвестно, че "На лъжата краката са къси".