„Детството е, когато тичаш на връщане от тоалетната през нощта и се радваш, че никой не те е изял…“
Когато бях малка и мама загасяше лампата с пожелания за лека нощ, аз се завивах през глава, защото се страхувах от тъмното. Едва дишах под тежката завивка, носът ми се намокряше от учестения дъх, ставаше ми толкова топло, че започвах да се задушавам… После, събрала смелост, лекичко, само с едното око започвах да оглеждам стаята… Още усещам хладния въздух, от който ме обземаше смразяващ студ, след като си покажех носа…
Стаята беше голяма и тавана ми се струваше недостижимо висок. Взирах се в ключа на лампата до вратата и малкото черно копче в средата му сякаш започваше да пълзи. Ужасена от факта, че можеше да е хлебарка, бързо се пъхвах отново на скришното местенце под завивките… И така, вечер след вечер, гардеробът се превръщаше в огромно бълващо огън чудовище (защото беше от някакво полуоранжево дърво), завесите бяха плащеници на зли магьосници, а из шарките на килима се прескачаха едни ...