Винаги е по-лесно да пиша. Да, нямам най-богатия речник на света, нито пък и 100% усъвършенствани граматически правила, но когато е време и аз да си кажа мнението, хаотичните думи се подреждат в прави редички на белия ред. С всеки изминал ден все повече и повече изпитвах желанието да споделя своите мисли, а не само да изтекат в реката на забравата. Преди 5 години баща ми ми подари дневник - мъничък, но вършеше работа. Записвах това, което се е случило през деня. Сега, като го преглеждам съм изпълнила само 20 листа. Естествено, познавам себе си и ще кажа, че съм била прекалено нетърпелива да го приключа. Две години по-късно си купих отново дневник, и за да избегна повторенията ще го нарека №2. Той беше един от най-добрите архивари. Беше, понеже ми се случиха изключително много неприятни и в същото време поучителни случки, че го захвърлих настрани завинаги.
И, ето ме сега, с трети подред дневник в ръце. Реших се от този ден нататък, в който го купих, всичко записано да е адресирано към бъдещото ми аз и да е напълно истина - отражение на настоящето и поглед в моето израстване. Беше ми невероятно трудно да бъда редовна. Началото на осми клас ме скапваше психически и докато се осъзная на коя планета съм от тоновете домашни, вече бях в леглото, между реалния и фантастичния свят. Понякога си правех записки на телефона и като ги преглеждах установих, че ми е време да премина от споделяне в дневник, към споделяне в...блог. Писнало ми беше да гледам на тестове и тем подобни по български език и литература критика от сорта на "лаконичност'' и покорството ми пред срама от това смело да отстоявам себе си.
Вдъхновена, седнах пред компютъра и трескаво започнах да пиша първата си публикация - представяне. Написах накратко интересите ми и се обявих като анонимна. Минаха две публикации, три...но преглеждания нямаше. Страх ме беше какво ще кажат другите за блога и не разпространих линкове в социалните мрежи. Последният пост го публикувах преди около пет месеца. Тогава се излях ''на дълго и на широко'' пред несъществуващата ми аудитория върху това защо временно спирам да пиша. Ето го и краткият отговор - бях и още съм робиня на срама си. Трудно е да излезеш от клетката му. Аха да се отвори малко и пак те приклещва все по-силно и по-силно. Ако имате пила срещу решетките на врага ми - моля ви, помогнете ми. Но и да нямате, един ден отровната му част ще изчезне - като знак, че съм пораснала.
© E. Todos los derechos reservados