Няма още 5 часа. Събуждам се и пия кафе. Мисля си. Снощи по архивите на хазаите открих  списанието „Наша Родина” от 1954 г. до края.  Подвързани по броеве в едни големи папки с твърди корици.  Зачетох се. Първо разлистих броевете, гледах снимките, после се зачетох – истински. Обичам да гледам стари снимки, надписи, репортажи. Черно-бели са. И много истински. Живи са. Някак си сурови. Няма цветове, монтажи и компютри, дигитални камери. Няма. Няма порно... кадри. Има хора и строежи. Железа. Бетон. Скелета нагоре. Навярно цялата страна ни е била в черно-бяло. След войната. Току-що се е почвало. С две ръце. Чета и за  Кремиковци. Боже мой, как са се радвали на първата искричка, изхвръкнала от пещите! Лее се стомана. Под каските лицата греят. Кожата им е дебела, здрава. А те са безкрайно, безкрайно щастливи. Строим за Родината! Дунав мост. Как му се радват тия хора, отдали себе си! Какъв мост. Построихме го. Какъв мост! Гледам го и първия комбайн. Комбайнерът е ухилен до уши. Та той лети човекът, с байрачето отпред над полегналите класове с вълшебната машина. 

            Ентусиазъм, радост, гордост, и мерси за работата. Откъде да знам какво им е било на тия хора. Цяла България кипи и строи. Тухличка по тухличка, улица по улица и много, много труд. Проход по проход. Кирки, лопати. Ръце и рамене. Плещи яки. Голи. Тъжна, от бедна по-бедна, моя Родино. Гола и боса. Унижена. Разръфана. Срината и гладна. Полужива, Българийо! Само за 10 години  как си надигнала глава. Продължавам да разлиствам „Наша Родина”. Възхитена, възкликвам: Eй-хора, Вие сте били голяма работа! Не знам дали трудът ви е бил социалистически, комунистически, капиталистически, но наистина е бил геройски. Ето я и снимката на оня лекар  пред големия си микроскоп. Та, тоя човек е на седмото небе от щастие. Ето я и Невена Коканова – от хубава по-хубава. Картината на Майстора – здрава и красива българка, кърмеща детето си. Богородица. Чета и разказите, стиховете, речите по пленумите, Народното събрание. Един миньор ми се усмихва с най-чаровната усмивка. Лампичката свети на челото му. Интересът ми расте. Има ги и партизаните. Има ги и хората, с първата учителка в онова родопско село с вълнени чорапи. И колкото и да е странно, всички те са истински щастливи.

                А   сега сме други.

              Кога и как е станало, не пише в списанието. Ето, аз исках да напиша за строежа на една огромна сграда, цялата в стъкло. В огледално-тъмно, по нея пак пълзят строители и слънцето ги грее - изключително красива гледка. Вятърът разнася мирис на желязо, мрамор и бетон на цветни каски. И лицата са с дебела, прегоряла кожа и  ръцете са стомана, и душите на строители  щастливци.

              Има ги, но в мен го няма нещо.

              Отишло си е!

              „Наша Родина” лежи на коленете ми, те отдавна са изтръпнали, мравките пълзят по цялото ми тяло... два в тъмното е, аз все още търся отговора кое ни прави щастливи.

              Може би в следващия брой! Разлиствам го. А, ето го и Робърт Бърнс.

‘Ако някой  някого целуне в цъфналата ръж...’

Ако някой  някого целуне... Сърцето ми забива силно, очите ми се насълзяват, блестят като тъмно стъкло,  желязо и бетон стягат гърлото ми, душата ми - отдавна е  втвърден мрамор и аз едва успявам тихичко да го попитам:

-          Нецелунати ли ни остави, мое 50-годишно междинно и преходно време?

Нецелунати ли ни остави... нас, 50 годишните?... Нали ни даде свободата!

                                                                                          Стефка Галева

                                                                                           гр. Сандански