Наша Родина
Няма още 5 часа. Събуждам се и пия кафе. Мисля си. Снощи по архивите на хазаите открих списанието „Наша Родина” от 1954 г. до края. Подвързани по броеве в едни големи папки с твърди корици. Зачетох се. Първо разлистих броевете, гледах снимките, после се зачетох – истински. Обичам да гледам стари снимки, надписи, репортажи. Черно-бели са. И много истински. Живи са. Някак си сурови. Няма цветове, монтажи и компютри, дигитални камери. Няма. Няма порно... кадри. Има хора и строежи. Железа. Бетон. Скелета нагоре. Навярно цялата страна ни е била в черно-бяло. След войната. Току-що се е почвало. С две ръце. Чета и за Кремиковци. Боже мой, как са се радвали на първата искричка, изхвръкнала от пещите! Лее се стомана. Под каските лицата греят. Кожата им е дебела, здрава. А те са безкрайно, безкрайно щастливи. Строим за Родината! Дунав мост. Как му се радват тия хора, отдали себе си! Какъв мост. Построихме го. Какъв мост! Гледам го и първия комбайн. Комбайнерът е ухилен до уши. Та той лети човекът, с байрачето отпред над полегналите класове с вълшебната машина.
Ентусиазъм, радост, гордост, и мерси за работата. Откъде да знам какво им е било на тия хора. Цяла България кипи и строи. Тухличка по тухличка, улица по улица и много, много труд. Проход по проход. Кирки, лопати. Ръце и рамене. Плещи яки. Голи. Тъжна, от бедна по-бедна, моя Родино. Гола и боса. Унижена. Разръфана. Срината и гладна. Полужива, Българийо! Само за 10 години как си надигнала глава. Продължавам да разлиствам „Наша Родина”. Възхитена, възкликвам: Eй-хора, Вие сте били голяма работа! Не знам дали трудът ви е бил социалистически, комунистически, капиталистически, но наистина е бил геройски. Ето я и снимката на оня лекар пред големия си микроскоп. Та, тоя човек е на седмото небе от щастие. Ето я и Невена Коканова – от хубава по-хубава. Картината на Майстора – здрава и красива българка, кърмеща детето си. Богородица. Чета и разказите, стиховете, речите по пленумите, Народното събрание. Един миньор ми се усмихва с най-чаровната усмивка. Лампичката свети на челото му. Интересът ми расте. Има ги и партизаните. Има ги и хората, с първата учителка в онова родопско село с вълнени чорапи. И колкото и да е странно, всички те са истински щастливи.
А сега сме други.
Кога и как е станало, не пише в списанието. Ето, аз исках да напиша за строежа на една огромна сграда, цялата в стъкло. В огледално-тъмно, по нея пак пълзят строители и слънцето ги грее - изключително красива гледка. Вятърът разнася мирис на желязо, мрамор и бетон на цветни каски. И лицата са с дебела, прегоряла кожа и ръцете са стомана, и душите на строители щастливци.
Има ги, но в мен го няма нещо.
Отишло си е!
„Наша Родина” лежи на коленете ми, те отдавна са изтръпнали, мравките пълзят по цялото ми тяло... два в тъмното е, аз все още търся отговора кое ни прави щастливи.
Може би в следващия брой! Разлиствам го. А, ето го и Робърт Бърнс.
‘Ако някой някого целуне в цъфналата ръж...’
Ако някой някого целуне... Сърцето ми забива силно, очите ми се насълзяват, блестят като тъмно стъкло, желязо и бетон стягат гърлото ми, душата ми - отдавна е втвърден мрамор и аз едва успявам тихичко да го попитам:
- Нецелунати ли ни остави, мое 50-годишно междинно и преходно време?
Нецелунати ли ни остави... нас, 50 годишните?... Нали ни даде свободата!
Стефка Галева
гр. Сандански
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стефка Галева Всички права запазени
