( по случай празника на Народните Будители)
Ако сте чели предишни мои откровения, вече знаете, че много си падам по природата. И никак по бетона. Ама хич! И нямаше как да не отида на митинга в защита на Рила, Иракли, Странджа и други вълшебни местенца, заплашени от дългата, граблива ръка на капитала и корупцията. Пред сградата на Европейската комисиа на улица Московска (какво съчетание,само?). Не че много ми се ходеше, но все пак имам позиция по въпроса и трябваше да я изразя. Няма само другите да вършат черната работа!
Малко по задължение, но отидох. Отначало седях притихнала, но все пак присъстваща. Докато в един момент го усетих... чувството. След малко ще ви кажа.
Имаше много, ама много млади хора. Плам, жар, ентусиазъм, енергия, вяра... (Да сте живи и здрави, във вас ми е надеждата! Страхотни сте!... Не че ние сме за изхвърляне). Биха се барабани, свириха свирки, пяха се песни. И аз със всички подскачах, свирих, пях, виках ... Звучеше като мантра: ,,Искаме природа, не искаме бетон ...