Бръчките бавно се нанизват около очите.
Светлинки за миг озаряват празни стаи, прашни ъгли, разхвърляни легла, грозни мисли...
Акопунктура на ретините - мъглявина в тунела.
Безжалостно преследваме демоните си, надявайки се никога да не ги стигнем.
Защото тогава приключва играта - за всички!
Бръщолевя среднощно - обичам го тъмното. То винаги мами... и дебне, и иска да бъде погалено. Заплетен в собствените си липси не вярвам дори в себе си... А да вярвам навремето имаше смисъл.
Защо, за да бъдеш светлинка блеснала за миг и избледняла така печално-безполезно върху нечий среднощен таван...
© Филип Филипов Todos los derechos reservados