Нямало ненаказано добро,казва сестра ми. И би се засмяла при тези думи. На мен обаче не ми е смешно. Опитвам се да бъда добра. Опитвам се да живея правилно. Света ми се усмихва и мисля,че съм избрала верния път. Вече не знам дали съществува този верен път. В началото всеки ми се струва такъв. И тръгвам! С усмивка,с надежда,че най-накрая нещо ще бъде различно. Вървя с вярата,че Господ е докоснал живота ми,че това е неговия път. Не. Живота ми е една пародия. Като сцена. Всеки минава,играе си ролята,взима си хонорара и си отива. В играта им всичко е позволено. Идват,викат,бият,насилват и си отиват. Сцената е празна. Всеки издълбава по една черта в стената,че е бил тук и си заминава. Някои черти с времето избледняват,други не. Опитвам се да забравя някои от тях,но не винаги успявам. Седя и се питам "Какво е любовта?". Сега това е въпросът на който не мога да отговоря. А уж бях обичала много хора. Той каза ,,Аз обичам само себе си,,. Това ли е любовта-да обичаш себе си? Май той винаги ще е влюбен,освен ако не бъде оставен от самия себе си. А може би любовта е да лъжеш някого,че го обичаш. Ей така да го казваш,а той да е щастлив,че си толкова прекрасен. Да,това е едно добро дело-да правиш другите щастливи. С лъжи,с измама,с лицемерие няма значение! Ти осмисляш живота им. Караш ги да се вълнуват,да се смеят,да вярват в хубавите неща. Но няма неразкрита истина. И тогава всичко става празно. Трепериш,а сърцето ти се обръща в теб. Душата сякаш те разкъсва отвътре,а ти си казваш ,,Няма да плача! Не си струва.,, Лягаш,а леглото ти е по-празно от всякога. Поглеждаш нагоре към него и сълзите ти потичат. ,,Защо Господи?,, Не получаваш отговор,но знаеш, че той те чува. Знаеш че те вижда и очаква да види твоето смирение. Че не можеш да изпитваш омраза. Омраза ли? Какво беше това? Кого да мразя? Не мразя никого. А и нали сестра ми казваше,че няма ненаказано добро.
© Снежина Todos los derechos reservados