Колко е трудно, когато човек до теб не те разбира. Трудно е, когато така ти се иска да поговориш с някого... Някой близък до сърцето ти! 

Иска ти се понякога да върнеш деня, в който срещна този човек, толкова мил, че си казваш, намерих тази част от себе си, която търсих дълго време.И когато просто станеш за него даденост, която знае че може да има винаги, знае че винаги ще прости грешките ти, но не знае само едно, че този човек прощава. Прощава именно защото обича, но сърцето е дотолкова ранимо вече и така неразбрано. И идва денят, в който отново сядаш и почваш да пишеш, защото това е денят, в който дотолкова си забравил себе си, отдал си се напълно на хората, които обичаш. Сълзите напират в очите, но защо ли не може поне една да се търкулне и да спре тези пръсти, които пишейки всяка една секунда отваря сърцето и ума си и сякаш като ангел с крила излиза. Как ми се иска това да не е метафора, как ми се иска да имах крила. Крила, които ще ми позволят да освободя себе си от тежкото бреме. И когато потегля по дългият път, няма да се върна отново тук. Тук, където съм едно неразбрано сърце, сърце, което толкова много обича напразно може би дори. А понякога и си мисля, поне за ден всички, които обичам да видят какво мисля, какво чувствам и поне за миг да не ме нараняват, защото зад маската, която  е покрила не само лицето ми, но и цялото ми тяло не издава сигнала, който крие душата ми. Само една прегръдка, само едно рамо, на което мога да се облегна и просто да поплача, ето сега те - сълзите се претъркулват по лицето ми и се вливат с тези думи. Сякаш светът е опостял и аз стоя някъде съвсем сама и си мисля дали наистина пиша или и това е някаква мечта да изкажа всичко това, което се е затапило така дълго с времето. Забравих какво е да говоря, да споделям... Когато бях малка, мама ми казваше: " Казвай си, когато ти има нещо или искаш нещо" , но сега и да крещя никой няма да ме чуе, защото просто никой не може да чуе какво казва това Неразбрано сърце... Гордостта е затворила сякаш устните ми да не изричат думи и слова, а само неща, от които съм винаги неразбрана. Наказание ли е това или някаква шега? Дори и този, който прочете това, да не разбере моите думи, ще се радвам да е така, защото отново с риск да се повторя, много боли от това неρазбран да си от тези, които за заели и издигнали крепост в сърцето.