Предполагам, имате приятел или познат, който никога не споделя своите чувства, някой, който казва какво се случва с него, но не и как го е накарала да се почувства дадената ситуация. Да, много е гадно, когато не можеш да разгадаеш човека до теб, само че се замислете колко е лошо да си на негово място. Аз знам, все пак аз съм този човек.

Наскоро се замислих за факта, че никога не съм казвала на най-близките си, че ги обичам, никога не съм плакала пред тях, никога не съм споделяла най-съкровените си тайни и мисли, и ми стана някак неприятно. Ако не с тях, с кой друг. Зачудих се защо е така и стигнах до отговор и за съжаление той е много тъжен – несигурност. Тъжен може би не, но глупав определено. Всеки има момент, в който се чувства така. Страхът от отхвърляне, дори от подигравка, ти диктува и си на косъм да не направиш нещо, от което имаш нужда или просто искаш. Глупаво е, когато това вземе превес и ти се откажеш, без дори да си опитал. Тази несигурност ме кара да си мисля, че хората не ги интересуват моите проблеми и че дори им е досадно. В следващия момент се убеждавам как не е така и съм почти 100% сигурна, че на близките ми не им е неприятно да ме слушат или подкрепят и сигурно ще им е приятно да чуят, че ги обичам. За съжаление обаче смелостта просто не ми достига и животът си върви заедно с вътрешните ми терзания и болката, която ми причиняват, без да има на кого да ги споделя.

Може би ви е станало интересно как понасям трудностите според околните. Според тях на мен просто „не ми пука” или „не си го слагам на сърце” или „такъв е животът” - това са заучените фрази, които използвам. Но понякога е трудно да си сложиш лицето на непукист, след като досега си плакала. Как отиваш на училище в деня, след като си разбрала, че родителите ти се разделят и започваш да разказваш шеги или пък как слушаш проблемите на другите и даваш съвети, и се усмихваш, и ги разведряваш ден след като баба ти е починала. Ще ви кажа как - трудно!

И всичко това е по моя вина. Аз съм виновна, че не споделям, не приятелите ми. Аз съм виновна, че не им казвам как се чувствам. Накрая ще си остана сама с котките и ще споделям с тях. И ето, пак го направих, просто се пошегувах с проблема и го омаловажих, за да не изглеждам уязвима пред хората, за да не ме съжаляват, a понякога човек има нужда от това.

С риск да съм банална, ще кажа, че животът е пред мен и можеше да имам далеч по-големи проблеми от този, защото аз все пак знам, че някой ме обича, дори когато се правя на „мъжко момиче”. Знам, защото за разлика от мен те обичат да споделят такива неща. Надявам се да го преодолея и макар да не го признавам, се радвам, че има хора, които са до мен в процеса.