Живеем, обичаме, мразим, но един ден всички стигаме до чакалнята. Онази малка, бяла стаичка "изповедник" на блудкавите ни философии за човека. Онова странно място, към което цял живот вървим, несъзнателно. Сами или с приятелка (онази очарователна възрастна или не чак до там пленяваща дама, за която тайно си мислим: "Кога ли ще се изпусне пред някого с поредната уж "строго-секретна" тайна?"), все пак влизаме през бялата врата сами. Точно тази врата, която тайно съзерцаваме  и към която с подозрение обостряме слуха си да не би някой да вика за помощ.

 В този "модел" нова чакалня се срещнах с много по-нови (мои) философски търсения. Там беше възрастната жена, към която по принцип всеки изпитва онова тайно лицемерно и явно съжаление, малкото момченце, обръщащо се към майка си с фалшивия навлажнен поглед, за да получи играчката от баща си и в ъгъла на стаята - самотният господин с маркови дрехи, говорещ по телефона си и принизил се до нашата бяла чакалня.

 Изкуственият уют, създаден от изкуствените цветя и усмивки за успокоение, неизбежно ни водят до въпроса: "Защо да живеем по онези строго определени норми на "здравословния" живот, щом се стига до бялата стая?". Но точно когато събираме смелост да станем и да си тръгнем, излиза младата и неопитна, леко изнервена дама, викаща нашето номерче и точно тогава философското ни пътуване свършва и се удряме в реалността.