Неврологичната дилема на една чакалня

Живеем, обичаме, мразим, но един ден всички стигаме до чакалнята. Онази малка, бяла стаичка "изповедник" на блудкавите ни философии за човека. Онова странно място, към което цял живот вървим, несъзнателно. Сами или с приятелка (онази очарователна възрастна или не чак до там пленяваща дама, за която тайно си мислим: "Кога ли ще се изпусне пред някого с поредната уж "строго-секретна" тайна?"), все пак влизаме през бялата врата сами. Точно тази врата, която тайно съзерцаваме  и към която с подозрение обостряме слуха си да не би някой да вика за помощ.

 В този "модел" нова чакалня се срещнах с много по-нови (мои) философски търсения. Там беше възрастната жена, към която по принцип всеки изпитва онова тайно лицемерно и явно съжаление, малкото момченце, обръщащо се към майка си с фалшивия навлажнен поглед, за да получи играчката от баща си и в ъгъла на стаята - самотният господин с маркови дрехи, говорещ по телефона си и принизил се до нашата бяла чакалня.

 Изкуственият уют, създаден от изкуствените цветя и усмивки за успокоение, неизбежно ни водят до въпроса: "Защо да живеем по онези строго определени норми на "здравословния" живот, щом се стига до бялата стая?". Но точно когато събираме смелост да станем и да си тръгнем, излиза младата и неопитна, леко изнервена дама, викаща нашето номерче и точно тогава философското ни пътуване свършва и се удряме в реалността.