Живеем, обичаме, мразим, но един ден всички стигаме до чакалнята. Онази малка, бяла стаичка "изповедник" на блудкавите ни философии за човека. Онова странно място, към което цял живот вървим, несъзнателно. Сами или с приятелка (онази очарователна възрастна или не чак до там пленяваща дама, за която тайно си мислим: "Кога ли ще се изпусне пред някого с поредната уж "строго-секретна" тайна?"), все пак влизаме през бялата врата сами. Точно тази врата, която тайно съзерцаваме и към която с подозрение обостряме слуха си да не би някой да вика за помощ.
В този "модел" нова чакалня се срещнах с много по-нови (мои) философски търсения. Там беше възрастната жена, към която по принцип всеки изпитва онова тайно лицемерно и явно съжаление, малкото момченце, обръщащо се към майка си с фалшивия навлажнен поглед, за да получи играчката от баща си и в ъгъла на стаята - самотният господин с маркови дрехи, говорещ по телефона си и принизил се до нашата бяла чакалня.
Изкуственият уют, създаден от изкуств ...