Ние, човеците

Ние, човеците понякога сме странни същества.

Цветята в тази градина плачат за своите стопани.

Размахваме пръст, поставяме диагнози, определяме посоки или даваме оценки без въобще да имаме това право – условно или безусловно. Нараняваме или осъждаме без дори да помислим за следствието или последствието. И тази безкрайна и безумна странност се задълбочава и става наша присъща действителност.

Възможност за реакция е почти невъзможна – дали породена от нашата реактивност или от това ни усещане, че всяко „чудо за три дни“. Манталитет или присъща посредственост, свобода или безнаказаност и какво ли още не. Но съществуването на тази все по-натрапчива странност е навсякъде, поглъща ни бързо и всеобхватно.

Живият живот диктува това обстоятелство, а какво ни пречи този си ни наш живот да диктува почтеност, позитивно отношение и доброта. Останаха всички тези красиви неща май в стиховете написани, ала непрочетени.

Пътешествието, наречено живот, е тъй кратко и толкова бързо преминава, а усилията за преодоляване на препятствията понякога са толкова много, че все по-често и настойчиво се питаме дали си струва и не е ли цената твърде висока.

Отговори и метафори колкото искате, но пътуването продължава. Влакът ускорява своята скорост, а картините около нас се променят и понякога дори не ги виждаме и усещаме.

Та той, живият живот, си е там и е съвсем жив. Но и ние сме тук и си търсим пътечката, която да ни отведе до онова, което всички искаме – щастието наше!

Труден, злоблив или навъсен – той, животът, все си е нашият. Въпросът е в това къде го поставяме в сърцето и в душата си и как и доколко търсим собственото си усещане за неговия смисъл и нашето съществуване в него.

Той, животът, е истински, наш и неповторим – останалите могат да го съпреживяват с нас, могат да ни се радват, заплашват или противопоставят.

Но няма как те, Цветята, да го изживеят вместо нас!

Цветята в тази градина плачат за своите стопани…

проф. д.н. Венелин Терзиев