Ние, човеците понякога сме странни същества.
Цветята в тази градина плачат за своите стопани.
Размахваме пръст, поставяме диагнози, определяме посоки или даваме оценки без въобще да имаме това право – условно или безусловно. Нараняваме или осъждаме без дори да помислим за следствието или последствието. И тази безкрайна и безумна странност се задълбочава и става наша присъща действителност.
Възможност за реакция е почти невъзможна – дали породена от нашата реактивност или от това ни усещане, че всяко „чудо за три дни“. Манталитет или присъща посредственост, свобода или безнаказаност и какво ли още не. Но съществуването на тази все по-натрапчива странност е навсякъде, поглъща ни бързо и всеобхватно.
Живият живот диктува това обстоятелство, а какво ни пречи този си ни наш живот да диктува почтеност, позитивно отношение и доброта. Останаха всички тези красиви неща май в стиховете написани, ала непрочетени.
Пътешествието, наречено живот, е тъй кратко и толкова бързо преминава, а усилията за ...