Нищо не остана
Не знам дори как да започна… Не мога да изразя колко съжалявам, че се предадохме. Как спряхме да се борим изведнъж и как постепенно си писвахме. Със всеки ден ставаше все по-еднакво и безсмислено. Вече думите „обичам те” не звучаха искрени и чисти както преди. Вече словата губеха смисъл и значение.
Прекарахме месеци наред, пазейки обичта и доверието. Детският ми влажен поглед не лъжеше. Даряваше те всеки ден с усмивки и любов. Сърцето даваше всичко, за да те задържи. Топлите ти ръце докосваха моите с онази нежна мъжка сила, опитващи се да ме стоплят. Тогава дори и милите думи грееха сърцето ми. Как с искрен поглед ми казваше, че съм единствена и че това никога няма да свърши, че докрай ще бъдем заедно, както сега. Как само мисълта, че ще бъдеш далеч един ден, ме караше да плача. Спомням си всеки миг. Спомням си как отдръпваше плахо косата ми, за да виждаш по-добре бистрите ми влюбени очи. Как спираше болката само с прегръдка. Трайно беше заел място в мислите ми. Чудех се ...