Нищо не остана

       Не знам дори как да започна… Не мога да изразя колко съжалявам, че се предадохме. Как спряхме да се борим изведнъж и как постепенно си писвахме. Със всеки ден ставаше все по-еднакво и безсмислено. Вече думите „обичам те” не звучаха искрени и чисти както преди. Вече словата губеха смисъл и значение.
       Прекарахме месеци наред, пазейки обичта и доверието. Детският ми влажен поглед не лъжеше. Даряваше те всеки ден с усмивки и любов. Сърцето даваше всичко, за да те задържи. Топлите ти ръце докосваха моите с онази нежна мъжка сила, опитващи се да ме стоплят. Тогава дори и милите думи грееха сърцето ми. Как с искрен поглед ми казваше, че съм единствена и че това никога няма да свърши, че докрай ще бъдем заедно, както сега. Как само мисълта, че ще бъдеш далеч един ден, ме караше да плача. Спомням си всеки миг. Спомням си как отдръпваше плахо косата ми, за да виждаш по-добре бистрите ми влюбени очи. Как спираше болката само с прегръдка. Трайно беше заел място в мислите ми. Чудех се как си, какво правиш, дали си мислиш за мен и ти. И как отмятах косата си, все едно флиртувах, за да запазя пламъчето още в теб. Ароматът на парфюма ти ласкаво галеше сетивата ми исках да те целувам отново и отново. Не исках да те пусна да си тръгнеш. Липсваше ми всеки миг, в който не бяхме заедно.
       Но ден след ден ставаше все по еднообразно всичко. Карахме се и после обирахме късчета любов от мокрия асфалт, разпръснати навсякъде. Вече очите ми не блесваха, чувайки името ти. Казвахме си думи празни, обезсмислени вече. Кратките целувки не ме загряваха както преди. Сух вятър вееше косата ми, но ти вече не я дърпаше, за да ме видиш. Писнала ти бях. Писнало ти беше и от моята усмивка. Сякаш писнало ти беше от очите ми. Поглеждахме се за кратко. Засягахме общи теми, все едно сме просто познати. Не исках да те докосвам вече. Не исках целувките ти. Седяхме и мълчахме. Вече нямаше какво да си кажем. Всичко беше изказано, изговорено. Сърцето като киша се трошеше и топеше. Нямаше нищо. Само грозното безразличие. Нима пламъкът угасна?
      Не исках да се случва. Беше ми тъжно, но не намирах вече утеха в прегръдките ти. Не ми беше хубаво с теб! Сякаш усмивките бяха насила. Думите, едва изтръгнати от устата ми, звучаха изтормозени и груби дори. Като празна чаша беше душата ми и студенина излъчваше погледът ми. Ти ме прегръщаше, а аз се дърпах все дискретно. Не те желаех. Омръзнало ми беше от ласките едни и същи.
      Като изсъхнало цвете беше сърцето ми. Знаех, че и ти се чувстваш така, но някак си не смеех да ти кажа, че не сме същите вече. Тогава пуснах ръката ти. Обърнах се плахо към теб и те погледнах. Дълго се взирах в празния ти поглед. Искрица дори нямаше. Разбрах, че всичко вече е загубено. И последната мъничка надежда се стопи като снежинка, паднала върху горещите ми ръце. ”Не мога повече така” - прошепнах с тих и изтощен глас. ”Аз също” - каза ми тогава. Целунахме се за последно и за миг погледите ни бяха жални и тъжни. Гръб ти обърнах и си тръгнах.
    И следи от кръв капеха след мен. Обичах те, но еднообразието ни уби. И да ровя чувствата не ще усиля. Но те помня, помня и добрите дни.