8 sept 2008, 0:12

Нощем всички плачат 

  Ensayos » Personales
2706 0 7
3 мин за четене
 

                        „Нощем всички плачат"

 

 

    И ето, че тя отново беше сама. Празната класна стая беше тъмна и студена, а навън бе мрачно, валеше тихо ситен дъждец. Отново беше дошла твърде късно, всички отдавна си бяха заминали. Приближи се до студеното стъкло на прозореца и притвори очи за миг... Някой я блъсна рязко и те се стресна, излезе от унеса. Беше едно от момчетата от класа й и не, класната стая отдавна не беше нито тъмна, нито празна, просто в нейната душа беше пусто и студено. От задните чинове се носеха викове, смях и закачки, но тя бе глуха за тях. Какво значение имаше, че тук беше пълно с хора, щом тя се чувстваше толкова сама. Сякаш беше в паралелно измерение, виждаше какво става, наблюдаваше безмълвно, но нищо не достигаше до нея, нито чуваше, нито усещаше. Погледна надолу към рисунката, която току-що беше завършила... Това беше любимата и група, те четиримата заедно, стиснали силно поредната награда, с широки доволни усмивки. Те сред море от ексталзирани фенове, които винаги бяха до тях... Но нали в залеза и зората на всеки един ден, тя винаги беше сама. Замисли се... Сигурно и те са самотни, но не им личеше, по начина, по който се усмихваха широко сега. Тя погледна към съучениците си, който дори не я забелязваха. „Не можеше ли и аз да съм такава? Не можеше ли и аз да не усещам болката на другите? Да съм сляпа и глуха за нея, но щастлива и доволна сама за себе си? Защо мен ме боли, а тях сякаш не?"

    - Нощем всички плачат! - някъде го беше чула, но не помнеше точно от кого.

„А това значи ли, че и те са самотни, измъчени, уморени, с празни, пусти души, дори за миг?" - толкова много въпроси задаваше тя, но винаги искаше да знае... винаги и всичко.

    Защо? Защо, когато една любов, толкова силна, отмине, с нея си отива и частица от човека, обичал толкова много? Защо едно такова неописуемо чувство опустошаваше душата, разбиваше мечтите, оставяше само празнина, една огромна празнина и разруха, купчина от спомени, изгубили вече своя смисъл? Защо едно единствено чувство може да придаде и в същото време да отнеме стойността на живота? Можеха ли виковете и сълзите да заличат раните? Можеха ли да скрият белезите, да върнат изгубеното? Да върнат усмивката, чувствата, живота? Защо всички се опитваха да я успокоят, та тя не беше разстроена!?... Част от нея беше заличена... изгубена... забравена...

    Но само нощем, само тогава личеше... само тогава дрехите падат и белезите личат... само тогава сълзите падат, натежали от болка и изгарят мястото, на което попаднат... и само тогава можеш да си сам, но и толкова самотен... само тогава викът утихва без звук в стените на стаята... само тогава спомените се връщат по-красиви отпреди, по-ярки, по-силни, по-истински, за да те наранят още малко, а с тях и усмивката, изчезнала отдавна... само тогава животът има смисъл, защото частицата любов се връща, макар за само миг, а с нея и душата - жива, силна и щастлива, а не празна и измъчена... Той отново е тук, не се крие в мрака, а излиза наяве, огрян от бледата лунна светлина... И само тогава Той е до нея, макар отново само в мечта...

    Само тогава, защото нощем всички са хора. Нощем всеки го боли. Нощем всеки сваля своята маска. Нощем всичко излиза наяве. Нощем и звездите са хора. Нощем всеки е сам със мечтите и спомените си. Нощем всички плачат.

    Защото никой не спи, чак толкова спокойно. Защото нощем никой не сънува само чудното приказно бъдеще. Защото никой не е останал ненаранен и никой не е забравил напълно болката. Защото някои чувства просто никога не умират. Защото не всеки спомен изчезва. Защото не всеки ден е светло, но всяка нощ е тъмна. Защото не всяка рана зараства. Защото не всяка любов изчезва напълно. Защото нощем всички плачат. Нощем и звездите ги боли, и те са сами, и те са наранени, и те са изморени, и те мечтаят и си спомнят. Защото и звездите плачат нощем...

 

© Ая Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Това засега е най-красивото от всички, които си написала! Неповторимо, истинско, чувствено, велико...
  • 6+ Браво!
  • Невероятно!6!
  • 6+ ... Заслужено!
  • много ми хареса!поздрави и с пожелание за по-малко среднощни сълзи
  • Благодаря ти, и аз отидох "в друго измерение", докато четох. И е много вярно - нощем всички плачат, а през деня прикриват сълзите си! Браво
  • Ей!Много разчувстваш,защото май си права.Сигурно всички плачат... Доста хубаво написано и добре казано.
Propuestas
: ??:??