Ден като ден, пак съм се натъжила. Стоя сама на дивана, мислейки си моите си неща, и съм пуснала музика, просто ей така, за фон. Без да усетя, започваха само стари песни, напомнящи ми за миналото, за отминалото детство, за вече променените ми и пораснали приятели, но аз бях толкова вглъбена в своето тъгуване по същите тези неща, че вече даже не забелязвах нищо, пък ако ще и небето да се отвореше и Господ да ми предложеше да ме върне отново в онези години, пак нямаше да го чуя.
Така си стоях на прага на плача, от който имах нужда, за да се отърся от тъжните ми моменти, когато изведнъж обърнах малко, но достатъчно внимание на вървящата песен. Песен за децата, за детството, за това как вече пораснали не можем да тичаме волно по поляните, не можем да се държим детски през цялото време, както правехме, когато бяхме деца. Не можем да сме вече деца, а това е единственото, което наистина искам в момента. Не можем да се справим сами с трудностите, но се опитваме, защото вече всеки сам играе игр ...