Ден като ден, пак съм се натъжила. Стоя сама на дивана, мислейки си моите си неща, и съм пуснала музика, просто ей така, за фон. Без да усетя, започваха само стари песни, напомнящи ми за миналото, за отминалото детство, за вече променените ми и пораснали приятели, но аз бях толкова вглъбена в своето тъгуване по същите тези неща, че вече даже не забелязвах нищо, пък ако ще и небето да се отвореше и Господ да ми предложеше да ме върне отново в онези години, пак нямаше да го чуя.

            Така си стоях на прага на плача, от който имах нужда, за да се отърся от тъжните ми моменти, когато изведнъж обърнах малко, но достатъчно внимание на вървящата песен. Песен за децата, за детството, за това как вече пораснали не можем да тичаме волно по поляните, не можем да се държим детски през цялото време, както правехме, когато бяхме деца. Не можем да сме вече деца, а това е единственото, което наистина искам в момента. Не можем да се справим сами с трудностите, но се опитваме, защото вече всеки сам играе играта за възрастни, наречена живот, тъй като хората са се превърнали в бездушни, недоверчиви и изгубени същества.

            Може би вече това звучи изтъркано и банално, но аз искам пак да съм дете. Искам да знам, че когато отново е зима и натрупа много сняг, аз мога да изляза навън, да извикам отново най-добрият си приятел и да се пързаляме цял ден, да се замеряме със снежни топки, да се хвърляме в снега и други такива детски игри. И всичко това, без да се притеснявам, че някои "пораснали" мои връстници няма да ми се присмеят за детския акъл. Искам да знам, че когато е натрупал снегът и напече слънце, аз ще поискам слънцето да се скрие, за да може снегът да се задържи за по-дълго, а няма да се радвам, че напича, за да може времето да се стопли и с приятелките ми да намокрим ботушите ни, които всъщност само приличат на такива. Искам да знам, че когато пролетта наближи, аз ще се радвам на току-що раззеленилите се дървета и красивата гледка, а не да се ядосвам, че с пролетта ще дойдат и дъждовете и ще трябва да мъкна чадър подир себе си. А когато наистина завали, искам да знам, че аз ще изляза под дъжда, оставяйки го да ме намокри до кости, и реакцията на приятелите ми няма да е: "Луда ли си?! Прибирай се! Ще изстинеш!" и аз няма да побързам да се прибера на сухо. Искам да знам, че когато лятото дойде и настъпи лятната ваканция, аз по цял ден ще стоя навън, карайки колело, къпейки се в реката, ритайки и т.н., а няма да се крия у дома, бягайки от летния зной, и да излизам късно вечер, сядайки на някое кафене, стоейки там цялата вечер, не вкусвайки малко чист топъл въздух.

            Никога няма да успея да върна тези години, но единственото нещо, за което съм благодарна, е, че някога това се е случило. Някога аз съм била дете и, макар да не съм осъзнавала колко е хубаво, съм си изживяла детството по един достоен и красив начин, за който много от сегашните деца даже не са си и мечтали. Но животът е такъв: поглъща те и докато се осъзнаеш, най-красивите моменти от него са отлетели с времето някъде към света на спомените, където можем да съществуваме само чрез сърцата си.