(Клишетата проговарят)

   Още в детските  години от живота в съзнанието ни се насаждат норми, които заобикалящото ни общество е приело за истини или неистини. Много често са ни казвали „не прави така”, ”не пипай онова”, ”това е грешно”, ”така правят само лошите деца”. Съгласна съм, че има граница между доброто и лошото. Обаче не откривам такава между грешно и правилно. „Постъпваш грешно” и „вървиш по правилния път” са две еднакви понятия, само че разгледани от два различни ъгъла. За кого твоите постъпки са грешни? Кой определя правилата, по които да играеш играта на живота си? Не сме ли самите ние тези, които определят желанията си? Нали все пак отново ние поемаме последствията от тях – не друг. Често чувам изрази като „Аз вярвам в Бог!”, ”Господ ми помага!”, „Господ ме изцери!” Хора с тежки физически заболявания, които са успели да се преборят сами, изведнъж се превръщат във фанатици, уповаващи се на Господ. Моите уважения към Него и към всички, които силно вярват, че Той ни напътства и помага, обаче аз вярвам, че Бог е в самите нас.

       Не малко литература, кино и информация има вече за силата на мисълта и подсъзнанието, закона за привличането. Ние предизвикваме събитията в живота си и същевременно сами си поставяме някакви правила за грешно и правилно. Животът ни е всичко друго, но не и тест, върху който да драснем с червен химикал „да/не” и после да сравним дали отговорите съвпадат. Няма как, защото животът ни е неповторим. Всичко, което ни се случва, има защо да се случва. То е част от пътя, който извървяваме, докато стигнем до това, за което мечтаем, до целите, към които се стремим. Наистина изтъркано, но твърде истинско е клишето, че няма нищо случайно. Така, както не е случайна любовта на хората към нас,  не е случайна и омразата им. И в двата случая ние сме ги предизвикали с поведението си, с мисълта си. Опитът в живота е твърде важен, в по-общ смисъл това е миналото ни, без което не можем да продължим напред. Нашите минали истории са огледалата ни за задно виждане, без които не можем да продължим управлението на живота ни. Сравнението с управлението на автомобил не е случайно, защото когато шофираме, ние не гледаме постоянно назад – така и не бива постоянно да се вглеждаме в миналото си.

   Има няколко важни стъпки, които трябва да се научим да следваме, за да бъдем в хармония със себе си. Да умеем да се познаваме, да се научим да обичаме, да поглеждаме в миналото, когато предприемаме важна крачка в живота си, да мислим за бъдещето си с позитивизъм и така сякаш това, което искаме да се случи, вече е факт. Това са моите Божи заповеди, на Господа, който живее в мен, на този, който ми казва, че не греша, защото не съществуват грешки, а само път, по който трябва да мина, за да достигна търсеното от мен.

  Знам, че срещу това твърдение критиката ще бъде безпощадна. Обаче, давайки си сметка за нещо, което класифицирате в живота си като грешка, не се беше случило, биха могли да последват редица събития, които да имат доста по-фатален характер. В този ред на мисли камъните по пътя ни, които ни отклоняват и пречат, ни помагат, за да не паднем в пропастта, намираща се зад тях. Както казах и в началото, всичко е въпрос на гледна точка и личностно възприятие. Моментите, в които се чувстваме тъжни и отегчени, наранени и отхвърлени, също са твърде полезни и градивни, защото ни помагат да опознаем себе си по-добре. Всичко изживяно е опит, а всеки опит е важен в последвалите събития в живота ни.” Всеки опит е добър опит.”

  Една от вечните теми, която освен всичко значимо в нея, никога не би могла да остане незасегната, е темата за любовта. На практика по-голямата част от живота ни минава в нейното непрестанно търсене, преоткриване, възприемане, анализиране, усещане и трансформиране. Отново ще вметна някои клишета, които всеки ден минават покрай нас, обаче, тъй като твърде често ги срещаме, сме свикнали да не им обръщаме внимание и с лека ръка подминаваме думи като „на война и в любовта всичко е позволено”, както и това, че „любовта е безгранична”. След като всичко е позволено, значи са позволени и грешки, освен всичко друго; от друга страна, щом няма граници, значи отново не можем да говорим за норми, правила, позволени и непозволени действия. Често се питаме защо все още не сме я срещнали – тази истинската любов, за която всички мечтаем. Не сме я срещнали, защото не сме си го позволили сами на себе си, и защото все още не сме достигнали необходимата зрялост, не е дошъл моментът, в който да бъдем готови да изживеем страстта, с която тя ще ни връхлети и огъня, с който ще ни запали. Тъй като желанията и инстинктите  винаги ни подтикват към нея, често пъти не осъзнаваме, че не сме достатъчно подготвени да я допуснем в живота си. Взаимоотношенията с противоположния пол, през които минаваме с надеждата, че това са точните хора, човекът с главно „Ч” в живота ни, с когото искаме да създадем нови светове, често пъти ни разочароват, но освен всичко друго, те ни и променят, претрансформират и допълват. Започваме да притежаваме качества, които преди не сме имали. И каквито и да са те, със сигурност не са грешни. Изрази от вида на „тази връзка беше една огромна грешка в живота ми” са напълно  абсурдни. Защото  именно тази грешка ще ни направи по-добри за правилния човек, на когото ще искаме да отделим голяма част от света ни. Хубаво е да умеем да намираме ползата във всеки един момент. „Да, влюбеният иска да изглежда Бог и не от суета” (Ницше).

  Света - и нашия, и общия - сме го създали самите ние. С мислите, с действията си, със същността си. Вглеждайки се и опознавайки себе си, можем да открием истините за света, който ни заобикаля. Променяйки и подреждайки приоритетите и желанията си, можем да опознаем личния си свят и да го скулптурираме такъв, какъвто искаме да изглежда. Позволим ли си да обичаме и да бъдем обичани, значи можем да постигнем всичко. Няма невъзможни неща, няма начин да няма начин, няма граници, няма грешни и правилни неща. Всичко е такова, каквото сами пожелаем да бъде.