Онази стая

      ... седиш сама, в същата онази стая, която беше и преди. Всички красиви спомени изплуват. Пак си там, откъдето тръгна. Не съжалявай, просто недей, това ще е най-голямата грешка. Оглеждаш се и пак не знаеш към кого да се обърнеш, на кого да кажеш всичко, няма кой да те разбере, всички просто си тръгват, без дори да се сбогуват. Да, знам, че боли, но такъв е светът, такива са и хората - жестоки.

Сега пак ще трябва да изграждаш наново своя свят, да градиш студени кули и каменни стени... звучи грубо, но е единственият начин да се предпазиш от следващ удар по твоята душа. Дали сърцето ти може да понесе още? Дали има още хора, които са способни да ти причинят болка?... вече няма смисъл, това, което остана в теб - не си струва някой да си прави труда да ти го вземе. Така че се успокой, сама си и никой няма да дойде, никой няма да влезе през онази малка вратичка, от която погледът ти непрестанно чака някакво спасение.

Желанието, което имаше преди за живот, днес е съвсем различно... голяма част от него се изгуби някъде там, в пространството, просто си замина, както и много други преди него. И сега накъде, питаш себе си... ? Накъде... душата ти няма за какво да се хване, за да се измъкне от дупката, в която падна. Вярва толкова силно, даваше всичко от себе си, а разбра ли някой? Един по един хората около теб просто поеха по своя път без теб... и си сама, отново както беше преди. Опитваш се да запазиш красивите моменти, съзнанието ти изхвърля всичко лошо и ти пак се унасяш... там, в нереалното.

Хората не разбраха каква си, никой не видя какво правиш, останаха само грешките след теб. Сигурно си наранила много, нещата, които правеше, всички опити да бъдеш добра, да докажеш на себе си и пред света, че не заслужаваш такова отношение... губене на време. Осъзнаваш чак сега, осъзнаваш, че всичко е било лъжа и сега дойде момента да разбереш всичко. Онези, на които вярваше, онези, на които безрезервно помагаше и не се замисляше дали губиш или не от това, онези, които упорито толкова време ти хвърляха ситен пясък в очите... те бяха тези, които те оставиха, които не се замислиха и за секунда какво си за тях. Всеки по един или друг начин разбра, че не си му нужна, че може и без теб...

Там, сред всички тях, имаше и някои, които искаха да са с теб... но къде са сега ? Не си ли спомняш? - Ти сама ги отблъсна, ти сама им каза да не се месят в живота ти, сама избра, че не искаш те да са част от него! И защо се питаш сега? Осъзнаваш какво направи, нали? Отблъсна онези, които казваха истината, избра да живееш в лъжа. Затова сега, че си сама, че те боли и че няма на кого да кажеш какво чувстваш, имаш нужда от помощ, а викаш без глас и никой не те чува... сама си виновна и го знаеш, но всичко вече е минало.

Пак си в онази стая, пак всички красиви моменти се връщат, пак затваряш очи и влизаш в своя сън... хубаво е и искаш да останеш, искаш да си там завинаги... Сама в своя вълшебен свят. Ако не друго, сега ти останаха само мечтите, мечтите, че има и по-добър живот. Ще се опиташ пак да пресъздадеш мечтата, но до тогава ще мине прекалено дълго време и ти ще имаш вече нова...