Безусловно темата за клишетата в творческия процес никак не следва да бъде пренебрегвана. Преди време попаднах на едно много интересно есе, озаглавено: "Клишето и клишетата, които не са клишета". То ме накара да се замисля върху необходимостта от минимизиране на клишетата, като структуралистични творчески опорни точки. Споделих с автора свои впечатления за есето му и той ми предложи да се включа на същата вълна. Досега нямах възможност да сторя това, но днес вече съм в състояние да споделя някои свои мисли. Ще огранича изложението си, обаче, само до поезията. То лесно може да бъде перифразирано и за другите изкуства.
        Ще започна с това, че клишетата не винаги са били клишета. Нерядко те са започвали своята кариера от оригинални метафори и словосъчетания. Но с течение на времето са били харесвани масово от "враните", обичащи, както е известно, лъскавите и примамливи неща и е започнала серийната им (зло)употреба от редица автори, което е довело до новото им статукво на клишета. В качеството на прост пример ще дам словосъчетанието "босоногите деца", употребено от Христо Смирненски в негово едноименно произведение. По незнайна за мен причина това словосъчетание е станало притегателен център за редица автор(к)и. Те ползват похвата на аранжиране. Така се нароиха словосъчетания като "босоного детство", "босоноги ливади", "босоног вятър", "босонога любима" и т.н. Очевидно именно босоногото е привличащата компонента в оригиналната находка на Смирненски. Конвейрът и до ден днешен бълва различни метаморфози на босоногост.  Мен лично те силно ме дразнят, защото ясно дефинират едно "босоного клише". Коментирайки подобни автори, винаги съм изтъквал това тяхно прегрешение като сериозен минус към творбите им. Друго подобно клише се съзира в употребата на "ничий", "ничие", "ничия", "никога".  Вероятно оригиналът на това клише се корени в творчеството на Николай Лилиев:

"Жената която от паметни дни
сърцето ми пламенно страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича.",

но когато той е прибегнал до употребата на въпросното словосъчетание, то все още е било само една ярка творческа находка. Днес, обаче, това не е така. Навъдиха се "ничии любими", "ничии момичета", "ничия любов" и т.н. - всякакъв вид ничийност. И като резултат се стигна до точката на пълната клишираност в употребата на всичко ничие в комбинация с други думи. Много често напоследък взе да се среща комбинацията клошар + каквото ви хрумне. Примерни комбинации: клошарят-скитник, клошарят-време, клошарят-пространство. Срещал съм ги на много места. Това са типични неоклишета. Друг вид неоклишета се образуват с помощта на "тебие": "безтебие", "следтебие" и пр. Очаквам да срещна и "предтебие", "задтебие" и всякакъв род словотворчества от подобен характер.  Неотдавна бях обвинен, че съм използвал в свой текст комбинацията "лениви пясъци". Човекът, който влезе в ролята на прокурор, ми цитира конкретен линк. Убедих се с очите си, че това словосъчетание наистина има предшественик. В резултат незабавно го замених с друго - еквивалентно по смисъл. Преди време в свое стихотворение бях използвал думите "душа" и "дете".  Незабавно бях обвинен в подражателство на Яворов. Действително редица думи, свързани с творчеството на класици, макар и повседневни, са донякъде клиширани. Дотам, че на същото основание бихме могли да обвиним Яворов в подражателство на Едгар По, заради произведението "Анабел Ли" на последния, в което По, очевидно преди Яворов, използва същите думи. Разбира се лично аз бих предпочел да бъда обвинен в подражателство на Едгар По, а не на Яворов. Нашите класици на поезията също в нерядък брой случаи са жертва на клишета. Творчеството на Димчо Дебелянов, например, изобилства с подобни прецеденти. Той е владеел отлично френски и е превеждал свободно от този език. Достатъчно е да припомня неговият превод от френски на еротичния роман "Афродита". Очевидно е бил добре запознат в оригинал с поезията на Пол Верлен, Шарл Бодлер и други видни представители на поетите-символисти, именувани "прокълнати поети". Затова, четейки Дебелянов, се натъквам на очевидното влияние, което той изпитва от въпросните автори и най-вече от Верлен. На практика Димчо си служи с техния реквизит. Разбира се справедливостта изисква да признаем, че в няколко свои шедьовъра той е напълно оригинален автор, съумял да избегне клишетата на предшествениците. Същата констатация е валидна за Яворов, Теодор Траянов и още много други наши поети от по-далечното минало, в творчеството на които "сенките" /на Пол Верлен/ заемат немалък дял.
        Всеки поет, рано или късно, достига фазата на творчески разцвет, а както е казал Лао Дзъ в трактата си "Таотъчин" /у нас известен като Даодъдзин/: "Ако искаш да погубиш нещо, докарай го до процъфтяване." Поетът, достигнал тази фаза, представлява същинска машина от поетични рефлекси. Словото при него се лее гладко, но вече по инерция. Той не се ръководи толкова от силно начално чувство, а ползва т.нар. структуралистични похвати. С тяхна помощ съумява да постигне външно перфектна форма, но се усеща, че нещо не достига на подобен род текстове, за да те хванат за гушата. Те са сякаш мъртвородени. Така, с помощта на структурното, в поезията навлизат друг вид клишета. Бих ги наресъл: "клишета от втори род". Те са доста по-трудни за изобличаване, но ширупотребата им води до усещането, че стихотворението прилича повече на манекен, отколкото на нещо живо и дишащо. Често пъти даден автор остава в неведение по отношение на факта, че е ползвал клишета. Той дотолкова е свикнал с тях, че е престанал да ги забелязва. Но други ги забелязват със сигурност. Изводът се налага от само себе си: Имаме ли възможност да избегнем клишета в творчеството си, да ги избягваме на всяка цена. В математиката има едни помощни твърдения, които обикновено биват наричани леми. Клишетата са точно като подобни леми. Но разликата между поезия и математика е наистина колосална.
        Остана да се спра на едно последно клише - поетичната форма. Редица автори и читатели подразбират под поезия единствено класическия стих и нещо повече - те предпочитат т.нар. римушки. Ако се замислим, именно класическият стих изобилства най-много на клишета - както по форма, така и по съдържание. Но розовите бозички често са по вкуса на разни мамчета, обичащи да четат "захарни сополи", а след това да ахкат и охкат, като в латиноамерикански сериал. На тези мамчета ще кажа: Четете си, мили мои, розовите бозички, а също и си ги пишете, защото в истинската поезия няма място за сълзливите ви разбирания. Слава богу, че никога няма да осъзнаете какво представлява тя, за да не я изцапате с тонове червило и евтин парфюм.