Безусловно темата за клишетата в творческия процес никак не следва да бъде пренебрегвана. Преди време попаднах на едно много интересно есе, озаглавено: "Клишето и клишетата, които не са клишета". То ме накара да се замисля върху необходимостта от минимизиране на клишетата, като структуралистични творчески опорни точки. Споделих с автора свои впечатления за есето му и той ми предложи да се включа на същата вълна. Досега нямах възможност да сторя това, но днес вече съм в състояние да споделя някои свои мисли. Ще огранича изложението си, обаче, само до поезията. То лесно може да бъде перифразирано и за другите изкуства.
Ще започна с това, че клишетата не винаги са били клишета. Нерядко те са започвали своята кариера от оригинални метафори и словосъчетания. Но с течение на времето са били харесвани масово от "враните", обичащи, както е известно, лъскавите и примамливи неща и е започнала серийната им (зло)употреба от редица автори, което е довело до новото им статукво на клишета. В качество ...