Осмият смъртен грях

            Преди дни прочетох във vesti.bg, че някакъв българин написал писмо до папа Бенедикт XVI. В него той предложил да се канонизира още един, осми смъртен грях.

                    Неблагодарността от направеното ти добро.

             Дали това ще се случи, и редом с похотливостта, алчността, чревоугодничеството, горделивостта и т.н. ще ни заплашва и осми смъртен грях, съмнявам се.

             Но си помислих за нещо, което се случи в последните две години с мен.

             Много близък роднина, с който нямам кръвна връзка, ми поднесе на три пъти неприятно усещане, че напразно съм споделял с него и семейството му толкова много празници или най-обикновени вечерни, отрупани с ядене и пиене маси. Защото ако трябва да го характеризирам сега, за него най-вече ще се отнася това наивно искане от нашия съгражданин.

             Първият път се случи, когато поради едно случайно обстоятелство преди две зими му намерих работа. Две седмици след това го помолих да ми запише едно телевизионно излъчване, което беше свързано с моя кандидатура в една медия. Два часа ми бяха достатъчни, за да разбера, че това е като да чакаш от умрял писмо.

            Преди година го помолих да инвестира 15 (петнадесет) лева в едно начинание, което беше в моя полза. Но и в негова, без съмнение.

           - Нямам пари, братчед - направо ме досмеша от този негов отговор. - Нали знаеш с какви ремонти съм се захванал.   

Третият път, преди половин година, направо ме втрещи. Обвини ме, че съм се възползвал с някакви си десетина лева, което ми вгорчи една сключена дребна сделка. И с което обвинение я обрече на провал при повторното ù възстановяване.

             И си мисля, с какво живеят такива хора. С вечното си мрънкане, че нямат пари, с лишенията си от пътувания, почивки и срещи с нови емоции. Но пък с трупане на вещи, имоти, с едно капсуловано пренебрежение към всичко, което е различно от тяхното еснафско и ограничено ежедневие. Без да са изпитали и за миг това, което ще им даде едно най-обикновено протягане на ръка с човешка и загрижена обич към напълно непознат човек, било той дете, жена или старец.   

           Както жена ми обича да казва понякога за изплъзващото ни се време,

           ”Живот като овца без история”.

           Ако трябва към себе си да се обърна, ето от това най-много се страхувам!

          11.05.2011                                               Любомир Николов