На В. К.

Изпаднал си в сивотата на еднообразието, на тривиалността и душевната самота. Животът ти прилича на река затлачена от наносите, трупани ден, след ден, година, след година. Имаш нужда от онази буря, която ще изпълни реката, от онова пълноводие, което ще отмие наносите, но то не идва...

Колко тъмен е животът ти... Нощ, дори луната е скрита от облаци. Непрогледна тъмнина. Къде ли е бурята, която да разкъса мрака със своите светкавици, да освети поне за миг душата ти? Да остави разрушение, опустошение, но и цел. Да има какво да градиш, какво да промениш. А сега? Еднообразие, сивота.

Вече си във втората фаза на живота си, когато усещаш, че той бавно си отива. Къде ли е младостта? Къде ли я загуби? В търсене на какво? В постигане на какво? В имане на какво? Не знаеш, нали? Със сигурност знаеш, че постигна отегчение...

Понареден дом, поочукана кола, поотраснали деца, жена на ръба на нервна криза, полудоволен шеф и малко забавление.

Отново се събираш с тях - познатите лица. Май сте всеки ден заедно - заедно от 9-10, може би 15 години. Колегите, които уж са ти приятели. Поне така ти се иска. Всъщност знаеш, че са просто оправдание пред Нея и най-вече пред себе си за поредното напиване.

Салата, ракия, мастика... Някои от тях си тръгват. 22:00 часа е... Късно е. Утре пак трябва да се доказват, да се издигат. Почти на върха са, но има още малко. Но вече имат достатъчно власт - могат да мачкат, както мачкаха тях. Чувстват се щастливи, силни, големи... Малкият телом човек, който стана „голям". Но ти знаеш - неговият проблем никога не е бил, че ще умре невзрачен телом, а дребен духом... Изпращаш го бавно до вратата, нека върви, нека бъде велик в очите си. Поне той все още си мисли, че е щастлив, че постига нещо...

Мастика, водка и „Сибила". Красивото момиче на дансинга в оскъдни дрешки. Как поклаща тялото си, сластни извивки. Усмихва се, приближава се, минава толкова близко до теб, че би усетил парфюма ú. А ти вече не я забелязваш. Нима толкова си остарял?

Колегата ú се усмихва, отговаря ú. Впуска се във флирта. Да, той е по-млад. Всъщност колко по-млад? 5-6 години. Нима са толкова много? Замисляш се за миг. И я поглеждаш - поредната. Поредното забавление? Не - отмъщение. Поредната изневяра, поредните мигове, в които Тя е сама в дома, за който толкова настояваше. Отново ú отмъсти за отегчението. Нали Тя е виновна? Глупак! Но все пак момичето е поредният по-светло сив тон в тъмносивото му ежедневие. Изпращаш го с поглед до врата, нека върви, нека бъде желан в очите си. Поне той все още си мисли, че е щастлив, че постига нещо...

А Ти? Къде търсиш остатъците щастие? Къде търсиш нещо, за което да мислиш? Къде се мъчиш да се скриеш от всичко това? В тъмносивия алкохолен коктейл в чашата? Там намираш само поредната доза умопомрачение, забрава, главоболие... Но щастието го няма, самотата не си отива...

Стоим в сумрака на сепарето. Всеки от нас забил поглед в пода, на който загубихме надеждите и мечтите си. Като че ли ги търсим и сякаш се надяваме да ги намерим. Но толкова много хора са минали през тях, че са стъпкани до неузнаваемост. И да ги видим не бихме ги познали. И аз не знам защо, но те питам: „Откога не си се усмихвал истински?".

Звън на стъкло. Поредното „Наздраве". Удар на две чаши с джин, а всъщност пълни с душевна празнота. Усмихваш ми се тъжно. Не ме виждаш ясно, обвита съм в тъмносива мъгла. И аз не те виждам  ясно през нея, но ти усмихвам със същата тъга.

Отговаряш: „Откогато и ти?".

Да, между нас има огромна бездна от време, а над нея мост от самосъжаление. Стена от различия, а в нея врата от страх...