Отново

Отново на същото място, в същата крепост, със същите пукнатини. Днес обаче до тях бяха намерили мястото си нови такива. Наблюдавайки ги от обичайното си място, този път разбрах нещо ново – всяка една от тях бе запечатана с рохка смес, наподобяваща цимент, а под нея се чуваше глуха кухина. Положих глава в шепите си, пискливи звуци започнаха да излизат от устата ми, на тялото ми сякаш не му достигаше кислород, а очите ми… нищо. Изправих се от стола, който бе облян от слаба светлина, краката ми докоснаха студения под и с бавни крачки се запътих към висящото на стената огледало. В очите ми се разчиташе само умората от недоспиването – бяха влажни и подути.

Върнах се на мястото си, отпуснах гърба си върху твърдата облегалка и запуфтях. Силен тътен ме изкара от транса, в който бях потънала – стените започнаха да се ронят. Отново покрих главата си с ръце и затворих очи. Както обикновено, всичко приключи за секунди… Сега оставаше само да заздравя новите стари пукнатини. Хванах здраво дървения стол, отнеха му няколко секунди, докато се срещне със стената. Сгромоляса се на пода без драскотина; не можех да кажа същото за стената - нова такава беше намерила мястото си там. Така и си отиде целият ми яд, остана само безпомощното ми тяло, което заемаше част от пространството. Смирено излязох от крепостта си. Тялото ми се съпротивляваше със силния вятър, а аз с върха на пръстите си се опитвах да се задържа върху скалата. Позволих си за секунда да си спомня как изглеждаше дъното, което не беше трудно, защото го виждах веднага щом затворех очи. Моят вътрешен затвор представляваше това: висока скала, а под нея – безкраен океан. Пореден ден, в който се боря срещу себе си. Пореден ден, в който се опитвам да стъпя здраво и да се боря с вятъра.

Трясъкът на вратата ме изкара от транса ми. Ето го и него. Поздравих Якуб и зачаках да седне на креслото…