Изненадващо дъждът спря... но този път нямаше слънце, което да озари измамните ни лица.

Въпреки това  там, из целия този приказен град, бяха безкрайните светлини, които караха нощта да изглежда по-привлекателна и от най-вкусната шоколадова торта. 

 Светлините и хората.

 Хората, дошли от цял свят, само за да видят града на любовта... 

Хора, чиито смехове ехтяха из улиците, метрото, малките заведения... И поглеждайки щастливите им лица, някак си и ти ставаш истински. Продължаваш да вървиш по обичайния безсмислен път към вас, но сякаш нещо малко се е пречупило в теб. Вървиш и не само се усмихваш, улавяш се, че дори се смееш на глас понякога. И в този миг забелязваш всички тези неща, които иначе подминаваш... 

Красивата облицовка на книжарницата, известните монументи, малките катинарчета, толкова нагъсто наредени на моста до вас, играта на светлините на сградата срещу теб, двойката, живееща до теб, която се кара двадесет минути пред входната ти врата, но накрая се сдобри... всичките тези ‘‘малки-големи‘‘ неща... 

За миг си помисляш, че всичко ще остане така, както е в този момент... Но за секунди магията изчезва и виждаш другото лице на града – разярено и забързано. Буташ се в метрото, вървейки, гледаш само в земята, за да не бъдеш заслепен от слънцето...

Потапяш се в това, което постепенно се превръща в ежедневие...

Но мечтаеш за следващия вълшебен момент, когато отново ще прогледнеш. 

А може би ще бъдеш и част от цялата тази картина.