Имам усещането че миналият път "попретупах" темата, най-вече относно любовта, като проява на сила. Трябва да признаем, че дори тази любов да съществува, човек никога не се намира в това идеализирано състояние лишено от нужда. Добре позната е примерно родителската грижа, която често може да се превърне в необходима роля за самият родител, фикс-идея. Такъв родител примерно не забелязва кога детето му е пораснало и трябва само да поеме отговорността за действията си. Често тези действия на подрастващото его са деструктивни и се възприемат от "родителя" като "грешни". И това е един своеобразен тест за тази любов, доколкото е проява на сила, и доколкото на нужда. Проявата на сила, е и проява на свобода и избор, каквато трябва и да е за обектът на тази любов. Единствено нуждата, създава състоянието на "обреченост" и необходимост да се постъпва по точно определен начин, и от там грешно възприеманият конфликт на чувства и разум (както и миналият път посочих, такъв реално не може да съществува, а е форма на любовта на нуждата). За да покажа напълно, че такъв конфликт няма, ще припомня как един наистина разумен, свободно мислещ човек би разглеждал ситуацията. Тези привидни "грешки" на "детето", са за него единственият начин да усети собствените си липси и нужди, да израсне, без патерицата на "родителя" който винаги ще е там за него да го поправи. И докато в детската и юношеската си възраст подобни "грешки" могат да са пагубни, и "родителската" роля е оправдава, то след определена възраст, дори на ниво общество приемаме, че "детето" е получило каквото може от родителя си, и е негов ред да живее като напълно самостоятелен индивид. Човек който не може да разпознае този реално прост факт, нито емоционално, нито разумно, е чисто и просто в плен на необходимостта, и любовта която изпитва се е превърнала в любовта на нуждата. Въпреки това, според мен, това е по-лесна позиция, тъй като все пак в нея има елемент и на сила, и с това и на избор. Степента на силата, е степента на осъзнава не избора. Ако той остане неразпознат, следват състояния подобни на тези описани при "романтичната любов" - желание за контролиране на другия, превръщането му в архетип, и обратното - налагането на нас като негов архетип, създаване на само-мазохистична атмосфера. Изглежда, макара двата вида любов да се "раждат" по различен начин, те могат да свършат по много подобен начин, което в светлината на всичко казано до сега, не е изобщо изненадващо.

Тук една вметка, че процесите които се опитвам да опиша, нямат нищо общо с понятието "безусловна любов", което често се среща в булевардната литература. За мен то е грешен и наивен начин да се проектира метафизичното понятие "любов" в ограничената ни триизмерна реалност. Дори самото словосъчетание без-условна е безсмислено. Без-условие е всъщност условие. От метафизично понятие, то се превръща в умствена концепция без реален смисъл, и това е напълно нормално, защото същността на метафизичното понятие не е познаваема. Както споменахме, концепция със смисъл е изборът. Човек трябва винаги да си запази правото на избор как да действа и как да се чувства. (Това не изключва приемането и на метафизичната реалност, т.е. усещането, че на някакво ниво, вероятно тази любов и единство съществуват, но по начин извън способността ни за мислене и познание.) Друга смислена концепция, е тази на външната компенсация, когато един човек крепи изкуствено друг който не може да "върви" сам. Това положение е нестабилно, и то най-вече за човекът който е подкрепян. Неговата вътрешна задача е да се научи да върви сам. И докато този който го крепи, може да е достатъчно силен да го прави безконечно, този който бива крепен е всъщност слаб за да приеме тази подкрепа. Затова той е този който се обръща срещу този който му помага. Това е добре известна житейска истина, макар и не добре разбрана. Човекът който дава, често си представя, че трябва да бъде награден за това. Той не може да осъзнае, че всъщност играе негативна роля за другия - спира го да се развива (което е друга метафизична истина). И тук - както виждате няма абсолютно никакъв конфликт разум-чувства. Конфликтът винаги е в разумът, обременен от емоцията на нуждата - нуждата да бъдеш оценен в този случай, нуждата да видиш другият в определена, субективна, положителна за теб светлина. Когато преодолееш тази нужда, не е далеч и реално простият разумен отговор за случващото се.

Като заключение, не, в никоя форма на човешка любов няма реално никакъв романтизъм, даже "споделеност" на човешката любов. В първият случай се споделят липси и нужди, във вторият - единият дава на другият, като правило едностранно, без обратна връзка. Единият заема позицията на силен, а другият на слаб. Или както е по-популярно - единият да обича, а другият да позволява да бъде обичан. Опитът за "романтизиране" на любовта в каквато и да е форма, може да доведе до тежки последици, това което често се описва и като "кармични взаимоотношения". Нужно е постоянно търсене на баланс със собствената ни ограничена природа. Дали могат да се съберат еднакво силни хора? Житейски, като че ли това е лишено от смисъл, защото житейски сме обусловени от необходимостта, и без да има такава, изчезва и това "житейското". За сметка на това, ще се наблюдават конфликти породени от силното его. Тъй като не можем да сме идеални, необходимост от другия винаги съществува, и в светлината на всичко казано, "ужасът" на много двойки - превръщането им в "съквартиранти", тип "брат и сестра", звучи всъщност доста добро житейско постижение, особено ако са способни да поддържат малко, но поне искрена страст и емоция. А и да им стига естествено, т.е. да изпитват малки нужди.

Друго което става ясно е и защо аскетизмът се е доказал като неизменна форма на духовно развитие. Защо ако любовта е толкова силна, Буда примерно зарязва семейството си, усещайки, че не може чрез него да постигне истинско "просветление", т.е. достигане до метафизичната си същност? Всяка форма на земна любов си остава реално това - земна, житейска. Метафизичното ни начало, което поне някои усещат, си остава "някъде там", но все пак в нас, но не и "тук", на Земята. "Тук" всеки си остава дълбоко сам, една от много липси които човек, в тази си материална форма усеща, и реално никога не може да преодолее. Но в това усещане няма нищо лошо, даже напротив. Може би точно то е в основата на това човек да се стреми постоянно към "нещо повече", по своя характер - метафизичен стремеж да достигне своята истинска същност. Макар и стремеж, който никога не може наистина да реализира докато е жив. Според мен, всичко това дава и интересна светлина на вечните идеи в много религиозни философии - за "падението" на човек, неговата несъвършена природа, обусловена от страдание, но и същевременно неговото място в "божественото царство" и достигането до "божествената любов" (като контраст с несъвършената човешка), което се явява крайната цел на неговият земен път (т.е. неговото "завръщане"). Съвсем между другото, това навежда на мисълта за "религиозната любов", но за нея може да се каже абсолютно същото като за другите прояви на земна любов. Самата тя по-често е любов на нуждата, и колкото по-романтизирана и емоционална е, толкова по-деформирана и патологична както в останалите случаи. Така че с последният абзац, изобщо не асоциирам някаква религиозност, а по-скоро метафизичният и генезис.