Имам усещането че миналият път "попретупах" темата, най-вече относно любовта, като проява на сила. Трябва да признаем, че дори тази любов да съществува, човек никога не се намира в това идеализирано състояние лишено от нужда. Добре позната е примерно родителската грижа, която често може да се превърне в необходима роля за самият родител, фикс-идея. Такъв родител примерно не забелязва кога детето му е пораснало и трябва само да поеме отговорността за действията си. Често тези действия на подрастващото его са деструктивни и се възприемат от "родителя" като "грешни". И това е един своеобразен тест за тази любов, доколкото е проява на сила, и доколкото на нужда. Проявата на сила, е и проява на свобода и избор, каквато трябва и да е за обектът на тази любов. Единствено нуждата, създава състоянието на "обреченост" и необходимост да се постъпва по точно определен начин, и от там грешно възприеманият конфликт на чувства и разум (както и миналият път посочих, такъв реално не може да съществува, ...