Пейки

   Там, на страницата на калкана на панелката има едни пейки. Те не са като тези пред входовете, където бабите седят следобед на приказки. Тези са по-други, по на открито и по на припек и са на главната пътека, от където се отича и мало, и голямо. Там седят друг чешит старчета. Минеш и ги видиш, ден, два, все едни и същи. Търкулне се месец, до половин година и се сменили с други. Питаш се: "Уж местни, а где се се дянали?"- и не ти трябва много ум да се сетиш:

-Къде отидоха тоя и тоя?- и ще ти кажат: -Заминаха си.

То и повече да питаш, какво ще рекат, че към "оня свят" са заминали.

  Тези пейки, ще да са последната спирка от житейския път на кварталните хорица. От там е трамплинът за "нататък". Видиш ги да се мотаят там и си казваш: "Тия са поредните" и подминеш. 

   Всека възраст си има места. Млад си, животът те дърпа към центъра на града. Повъртиш се малко там , пък после заминеш нанякъде. Върнеш се пак след години- не е туй твоето място, други дошли- по- млади.

Върнеш се в квартала и търсиш утеха в кръчмата, а там все такива като тебе и намираш и приказка, и атмосфера. А като те запилей вятъра нанейде и после пак те повърне, там ще те посрещнат като свой. А сетне? На седалката в автомобила, на креслото пред телевизора , на стола на работа, на пейките в парка? 

  Бай Генко опъна от цигарата и се втренчи неподвижно към пътя. Самотната му и прегърбена фигура, се беше превила, опряна на една страна на облегалката на пейката.

" Какво е туй нещо душичката човешка?"- задаваше си въпроса и размишляваше.- " В какъвто и калъп да я туриш, такава форма и  ще заеме.  Откъде се пръква и къде отива? Знае ли някой? И всяка за висините се бори, да лети, да лети иска, а той създателят, комай не за летене я пратил, ами за смирение, щото я положил в кости и меса. И ще да я е пратил на земята, за един човешки живот уроци да взема, та да се върне там откъдето е дошла, по -възпитана и по- разбрана. И целият този порядък в света, ще да е за нея училище. Пък що я е турил в женско и мъжко?"

"За уроци, за уроци я е турил!"- заключи 

Бай Генко и дръпна дълбоко дим от цигарата.

 Ето и поредният ден потъва в каймака на безвремието, оставяйки светлините на уличното осветление, като самотни стражи. Ангел, към петдесетте години мъж, семеен, отруден човек, минава там край пейките, и понеже по мръкнало, пък и хлад, напъдил старците към домовете им и няма никой там. Пътеката, малко на баир идва и рече Ангел да седне, ала се сепва:

 " А, рано ми е, рано ми е за тука. Ей къде е и се прибирам."