Писма до себе си

               1. Обич в тишината

          "Някога, някъде по пътя си грешах, мамо..." - това е началото на мой стих и усещам тези думи като мравки да пълзят в главата ми, пулсират в слепоочията, пречкат се в гърлото ми, а сърцето търси тишината, за да спомни бащината къща.

             Надничам в тайното си място - останал е там един жест на мама и "чедо" на изпращане. Разнищвам с умиление тези и други реликви от времето на младостта и детството в дома,  от който тръгнах по пътя си.

              А имаше цвят този дом и блестеше със свой колорит - редицата на овошките, лехите на зеленчука, ягодите, цветята - от пролетни до есенни - и пълзящите къпини по мрежестата междусъседска ограда. Асмата опасваше къщата от три страни с няколко десертни и винени сортове грозде. Плачеше лозата и пускаше нови филизи в ранна пролет, цъфтеше, а после увисваха тежки гроздове и наливаха сок до есента. Обичах тази асма най-много тогава, не само заради богатия плод, който прибирахме, а и за златния блясък, който придаваше на целия двор - накъдрени най-напред, дрипави след това, листата приемаха ръждиво кафяв цвят, който се проявяваше от краищата навътре и ги подготвяше за падане. Късно окапваха, земята шушнеше под тях, а тръпката на вятъра разлюляваше шепота им и го препращаше към мен... нарушаваха тишината, а за спомени и обич тя е нужна, нужна...

               Имаше в избеното място чешма. От нейното циментово корито се извеждаше вода и тръгваше навън, падаше от високо като водопад, мъхест водопад - наоколо листа и клонки зеленееха и  течеше в лехите зелена жива вода.

                Светлина избистряше въздуха, светлината, която излъчвахме ние, защото се обичахме. Останали само с мама, жилава жена, която не знаеше умора, ние щъкахме по двора, притичвахме до курника при Пиле, който много обичахме. То беше опърпано, проскубано  и изкълвано от другите петле, поради което имаше нашето внимание и грижи - за него беше зелевото листенце, царевичния мамул, чистата вода - дори го пускахме между лехите да си клъвне нещо, докато ние събирахме топлите яйца от полозите.

                 Много трябва да разказвам, да съшивам невидимото, но аз... "грешах, мамо, някъде по пътя". Този дом вече не е наш - ние, твоите деца, се разделихме с него.     Всеки от нас има свой...

                 Прихлупвам този притъмнял дом  в спомен, радостен и тъжен, винаги жив...