Изпълнен съм с любов, обичам постоянно, обичам с кожата си, с органите, с тялото, обичам с цялото си същество... със същата сила и мразя, изпадам в сляпа ярост, разкъсващ гняв! Сенситивността ми ме опъва като струна, но дали обичам/мразя  хора, личности или се влюбвам и намразвам ситуации? Ето пример за разсъждение - днес посетих място, магазин (обичам да ходя там) поздравих на влизане, но не концентрирах внимаие върху поздравените. Лутах се из цветове и материи, после из пробни, ту се харесвах, ту не, но нищо ангажиращо или поне липсваха ситуации, които биха те накарали да мислиш (прекрасни моменти на свободно съзнание) и така на излизане ме прониза миг, миг, озвучен от нежен и топъл звук, обсебващ тембър на продавачката: "чаоооооооо, слънчев ден ти желая".   Хммм, просто поздрав, ще си кажете, поздрав, но от онези, догонващите, защото бях почти от другата страна на вратата, на иначе огромния магазин, а тя стоеше в края му, та тя...  тя го изкрещя (но красиво). Така, този  момент  оцвети деня  ми,  да, само миг, но силен, зареждащ,  даващ  надежди,  провокиращ  усмивки.  Тези ми състояния отъждествявам с думата любов в моя свят. Задавам си сега въпроса в ситуацията ли съм се влюбил или в личността,  може би в ситуацията, но пък нали тя бе породена от личността (продавачката).  А и... още нещо се питам?  С тази енергия, която обичам/мразя в моя свят, дали моят свят ме обича... или пък ме мрази!?

Gary Gavrilov