Събуждам се. Сама, без слънчевите лъчи. В стаята ми е толкова тъмно въпреки късния сутрешен час. Не изпитвам нужда от нищо, освен от кафе, цигара и въздух.
Кафе. Ароматът му. Израснала съм с него. Като бях дете само миризмата му ме събуждаше. И знаех, че някой е буден, че някой е започнал деня и че ще се погрижи за мен. Тогава не пиех. Кафе. Втълпяваха ми, че горчи, че е вредно. Но защо те го пиеха всяка сутрин? И някак виждах, че им харесва. Живеех заради този аромат. Когато не го усещах, ми липсваше.
Но пораснах. Първата ми чаша кафе. Горчеше, да. Но някак горчивината ми вдъхваше сили. Ароматът се промени. Сигурно защото се смесваше с дима на цигарите и двата парфюма. Но и без тях кафето пак беше различно. Вече поемах сама пътя. Знаех, че вреди. И цигарите също. И алкохолът. Но го правех. И го правя. А май и ще го правя. Стана ми навик. Обичах кафето. Не можех без него. Всичко започваше с кафе. И обикновено свършваше пак с кафе. Кафето беше лечението на всичко. И края. И всичко.
Тежка нощ?-Кафе. Разсънване?-Кафе. Първа среща?-Кафе.Последна среща?-Кафе. Скука?-Кафе. Махмурлук?-Кафе.
Най-универсалното нещо. Кафето. Сега си припомням нещо. Мамка му и на спомените...
Алкохол. Много. Силна музика. Цигарен дим. Аз и Той.  Велико. Неописуемо. А сутринта? Кафе. Дълго. С три захарчета. Без чинийка. В чаша с картинка. И пластмасова лъжичка. Цигарите. Синьо GD. СИлни. Прекалено силни за мен. Ароматът. На кафе. На парфюм. На цигари. Поглед забит в чашата. Разбърквам кафето с такова усърдие. И не отмествам погледа си. Сякаш се опитвам да видя бъдещето си. Ама какво бъдеще търся аз в това кафе? Този ужасен черен цвят, където попаднаха белите зрънца захар и се разтопиха. А някои останаха на дъното. Но аз не ги виждам. Нищо не виждам. Бавно, но убедително дърпам от цигарата. Парата от кафето и димът от GD-то съвсем ми премрежват погледа и аз губя реална представа за нещата. Не мисля за нищо. МЪжкият парфюм. Кафето. Разменени без смисъл думи. И един край. На едно начало. Кафето ме събужда от съня от който така не искам да се събудя. Кафето ни разделя, но е единственото нещо, което ни свързва.
Кафето. Неизменно свързано с цигара. Празният ми поглед. Сутрешното слънце. В един момент мразя всичко. Искам да съм сама. Само с кафето и цигарата.
Но пък обичам този, който ми прави кафе сутрин. Обичам да съм с него. Боже, колко обичам неговото кафе. Защото знам, че ще ме спаси.
Но него вече го няма. Онзи човек. Научих се сама да си правя кафе. Сама си го пия.  Сама пуша. Не говоря. Не споделям. Само мисля. И то какво? Защо съм сама. Обичам вече и шума. Дори на телевизора. Мразя самотата, когато съм сама. Но пък и мразя шума, когато не съм. Човек рядко е доволен.
Обичам на масата да има чаши. От кафе. Следи от хора. Пепел в пепелника. Живот.
Научих се да си правя кафе. Но го правя само за себе си и е тъжно. Тъжно е, когато няма кого да зарадвам. И си оставам сама.
Сама. С кафето, вече изпито. С цигарата, почти изпушена. С листа, написан с няколко думи. И със себе си. Всъщност наполовина със себе си. Загубила съм другата си част. Някъде. Сред хората. Не знам къде. Но и не искам да знам.
Изпитото кафе. Мога да си направя още. Но има ли смисъл? Просто кафе. Един навик. Порок. Но прекалено силен. По-силен от мен. И докато се усетя пак пия поредната чаша кафе. Все още е горещо. Но тази нежност, която първо докосва устните ми, после езика ми, а накрая възпламенява цялото ми тяло. Никой не може така. Всъщност на никой не вярвам така.
Леко нервна съм. И не ми се спи. А мина вече полунощ. Да не би вина да има кафето? Не.
Мислите. И кафето. Толкова неказани думи. Толкова несвършени неща. Толкова неспазени обещания. И кафето. Кафето ме лишава от всичко. И ми дава всичко. Всичко. Колко банално звучи. Почти колкото "обичам", "обещавам" и "винаги".
Притварям очи. Хапя устните си. Мисълта ми тече по-бързо, отколкото ръката ми може да пише. Нормално. Ама не съвсем. Защото треперя. Може би от многото кафе, от нетърпението, от чувствата, от тръпката.
Сега се замислям, че не всички обичат кафе. Те не го обичат, а аз не мога да живея без него. Това е все едно да срещнеш единствения и за теб да е всичко, но за другите - просто никой. Защото те не го познават. Въпрос на вкус. Аз избирам натрапчивия горчив вкус.
Пак паля цигара. Забравих GD-то. Но не и силата му. Пуша други цигари. Моите. Успокояват ме. Не ми навяват тъжни спомени. Всъщност, не ми носят никакви спомени. Нали, навика...
Животът ми става прекалено монотонен. Кафе. Цигара. Смях. Лицемерие. Обич. Ненавист. Път. Обикновено наникъде. Но тайно се надявам да е пътя, който ще ми покаже коя съм. Оставам си само с надеждата. Пълно безсмислие. Просто нямам цел.
Не, разбира се, че имам проблеми. Хиляди са. Но едни разбиращи очи. Една искрена усмивка. Едно кафе. И 5-6 цигари те карат за момент да ги забравя.  А, разбира се и дозата смях.
Винаги съм бягала от проблемите си. Все търсех начин да ги забравя. Дали чрез други мисли. Дали чрез сън. Дори чрез алкохол. И лоши думи. И удари. Но винаги след всички тези методи имам нужда някой да ме стопли. Да не ми казва, че съм сгрешила. И обикновено това е кафето.
Целият ми свят почва да се върти в една чаша кафе по посока на лъжичката. Наляво, надясно...Намирам се. Намирам те. Намирам го. И после губя всичко. А цялата философия на нещата се крие в едно кафе. В това да го споделя с някой, или по-точно...да обичам и да съм обичана. Нима това не търсим всички?
Не знам. Аз пак си оставам с кафето. С мислите. С мечтите. Сама, не самотна. Задаваща въпроси, чиито отговори ще открия само в себе си!