Една книга, разказваща се за историята на Казанова през погледа на Лучия, първата му любима, ме накара да се замисля. Да остана замислена, но всъщност и аз не знам за какво, може би по-скоро не замислена, а празна.

       За разлика от повечето книги, happy еnd-ът липсваше, което прави историята доста правдоподобна и реалистична. Тъжно е, че в живота обикновено се разминаваме с щастието и то често по наша воля. Всъщност не само с щастието, разминаваме се с много неща - разминаваме се с любовта, с успеха, с приятелите. И когато един ден решим да се огледаме и да си припомним отминалите си блянове и мечти, ще видим, че реалността доста се различава от тях. По пътя, във времето и мястото сме изоставили неща, които са били много ценни за нас и без които в дадения момент не сме си представяли бъдещето. Но погледната реалността с днешния поглед, разбираме, че сме се залъгвали, че сме оцелели въпреки промяната, въпреки загубата. И точно в този момент в съзнанието ми изниква въпроса - нима това е целта, нима целта е да оцелеем, а къде остава щастието, къде са мечтите?!

       Любовта, всъщност това беше главната тема в цялата книга, около която се въртяха всички житейски несгоди на главните герои. Нима в реалния живот не е така?! Цял живот всеки търси тази Вълшебница с надеждата с нея да открие и щастието си. Поглеждайки в очите на човека до нас, ние неминуемо се запитваме дали това са те, дали в тях се крият искрите, олицетворяващи вълшебството на главната героиня в историята на всяка една човешка съдба.

       А когато от дълго време не сме срещнали очи, в които да се загледаме, се питаме кога ще стане това. Тогава се задушаваме в собственото си отчаяние и копнеж за щастие и започваме да се взираме във всички подминаващи ни погледи, опитвайки се да открием и разпознаем онзи, единствения и неповторим. Но през цялото време, като невежи и неуки ученици, не осъзнаваме, че пропускаме шансовете на успеха си. Решаваме, че сме открили Онзи поглед, Онези очи и хвърляме всичките си усилия и енергия, за да ги спечелим. Всъщност битката е загубена още преди началото на рунда, защото докато сме се трепали в грешна посока, сме изпуснали шанса си. През това време, без да забележим, към нас се е насочил онзи поглед, който така съкровено сме чакали и търсили едновременно, изпълнен със също толкова голяма надежда, както и нашия преди заблудата ни. 

       И така по свое собствено решение сме пропилели шанса на живота си. Е, вярно има хора, помилвани от съдбата още при тяхното раждане. Те или откриват точните очи, или ако се объркат, съдбата им дава втори шанс, но това са единици. Останалите, мнозинството, трябва да бъде най-печелившия мениджър, в най-трудния за пробиване бизнес - собствената си съдба. Трябва да вземаме точни, верни и бързи решения преди да сме изпуснали шанса си за успех.

       В заключение искам да кажа, че неминуемо по време на житейския си път ние се променяме, всяко решение, което сме взели, било то вярно или грешно, ни променя, всеки човек, който сме срещнали, верен или грешен ни променя, всеки приятел, верен или лицемерен ни е променил, и всичко рано или късно си е отишло. Дори, когато в момент на слабост търсим oпора в спомените, откриваме, че и те не са същите, времето е заличило някоя значима подробност, която ние си доизмисляме, стараейки се да задържим спомените си, като с това си действие ги осакатяваме и реално погледнато ги заличаваме, такива каквито са били и никога няма да бъдат. А дали някой случайно срещнат стар познат или добър приятел, с който до вчера сме прекарвали часове наред, споделяйки мъките и радостите на съдбите си, искайки съвет един от друг, имат право да ни обвинят в това, че сме се променили и че не сме същите, не смятам. Това би била най-лицемерната постъпка, с която ще заблуждават най-много себе си, защото и те самите са се променили коренно.