Застанала пред мокрия от дъжда прозорец... отварям го и протягам ръце, капките падат свободно върху студените ми ръце, докосвам лицето си, ала не усещам нищо. От oчите ми се стичат уморените от чакане сълзи. Всичко е толкова тъмно. Пазеща болката за себе си, невидима и неразбрана от другите, наблюдавам как всяка капка се изгубва в сивотата на пътя... път, утъпкан от безбройните бездушни тела... пропит от болката на всеки един от нас.
   И отново със сълзи на очите и с празно сърце, замислена за хората и света, мечтаеща да не бъде сама... мечтаеща за нещо по-добро. Отново поставена на кръстопът, раздвоена между реалното и нереалното, между възможното и недосегаемото, между това за бъдеш себе си или да бъдеш този, който искат да бъдеш. Да, сърцето не спира да тупти, а душата крещи... не е била по-сама и изоставена. Душата не е била по-затворена, сякаш е поставена в клетка и се блъска във всеки ъгъл, но без да спира, въпреки осъзнаването, че този път няма пътека, по която да тръгне, този път тя просто липсва... и ú остава да чака!