“Шепот от отвъдното”
Няма човек, който поне веднъж не си е задавал въпроса: “Може ли да се живее вечно?” Уви, не! Човешкият живот е така устроен, че след раждането на индивида, след време настъпва и смъртта му.
Едни живеят до старини, други си отиват твърде млади и всичко става неочаквано, понякога и болезнено…
Душата намира покой… А близките?! Те скърбят, живеят със спомени, защото няма да видят, да чуят гласа, да усетят присъствието на вече отишлия си от този свят човек.
Има хора, които казват, че са виждали мъртвите…
Жена казва, че е виждала мъртвата си баба как ходи по терасата, хваната за парапета. Момичето, което всяка вечер виждало дядо си по средата на стаята. Жена, която не може да спи нощем, защото все сънува умрели нейни близки хора. Момиче, което вижда картина, нарисувана картина в къщата на бабата и дядото на приятеля си (нарисувана от баба му), след това вижда нея на прозореца… а не я е виждала никога преди, дори и на снимка. Описва жената на момчето, а той остава изумен!
Въображение или реалност? Копнеж или видение? Голяма скръб или движение на енергиите?
Сега си мислите, че тези хора не са добре - психически, нали? Но ще ви кажа, че са си съвсем добре и не са лабилни!!!
Хората са устроени по следния начин: “Докато не видя, не го преживея, не вярвам! Това са глупости и измислици.”
А когато ви се случи? Не можете да реагирате, да спите. Не знаете как и на кого да споделите видяното, защото ви е страх думите, които вие изрекохте преди.
Мъртвите хора, остават да живеят в сърцата ни, а може би и с нас самите, без да ги виждаме. Някой казват, че се прераждат. Не искам да коментирам това, защото след като има “прераждане”, защо не си спомняме? Нали душите са си наши, а телата чужди?
Болката от загубата и вечната раздяла с близък човек е огромна…
Няма нищо по-лошо от това да погребеш собственото си дете, което е в разцвета на младостта си и тепърва започващия си живот. Да изгубиш в един и същи ден да изгубиш синът си и жена му… животът е суров, понякога несправедлив… Тежка е раздялата с майка, баща, брат, сестра, дядо, баба, съпруг, съпруга, близък приятел…
Казват, че “времето лекува”, а ти се питаш: “За кого и за какво да живея вече?” А може би така е било писано?
Не трябва да се плашиш от “видяното”… мъртвият си е мъртъв, живият - жив. Пази се от живия, не от мъртвия! И трябва да се радваш, че си могъл да видиш някой, когото си мислел, че в онзи тежък и скръбен ден виждаш за последен път!
Не забравяй отишлите си вече хора, защото те ще ти напомнят за себе си, чрез шепот от отвъдното…!!!
© Кари Todos los derechos reservados