Всяка сутрин се събуждах усмихната и започвах деня с песен. Бях щастлива. Щастлива и глупава. Бях щастлива, защото бях глупава. Виждах, че хората се усмихват, затова и аз се усмихвах. Светът беше толкова красив и съвършен. Бях заобиколена от усмивки и любов. Мама обичаше тате, тате обичаше мама, навън се чуваха само детски смях и песни. Имах приятели, на които винаги мога да се доверя, и пухкаво кученце, с което да си играя.
Кучето е едно прекрасно животно. Умно, вярно, любвеобилно. Но все пак животно. Защо казваме, че човек се "принизява до животинското"? Какво е животното? То е просто едно същество, което се ражда, създава потомство и умира. И то, също като човека, обича своите деца и се грижи за тях. Следователно животното също може да изпитва любов. Истинска и чиста любов. Животното е много по-висше от човека. Защо ли? Защото животното не лъже, не краде, не обижда и не убива себеподобните си. За разлика от човека. Животното убива, за да отцелее, водено единствено от глада си. Но човекът не убива други хора, за да ги изяде (с изключение на канибалите). Убива, защото това му доставя някакво извратено удоволствие. А личното удоволствие е неговата цел и смисъл на съществуване. Защо да не отнема живота на друг човек, ако това ще ме развесели? Защо да не лъжа, кагато чрез лъжата мога да постигна толкова много успехи? Какво като нараня някого? Мен са ме наранявали толкова много пъти. Какво ме интересуват другите? Защо да не открадна, когато никой няма да ме види и да разбере? Защо трябва да спазвам някакви измислени правила, при условие, че когато не ги спазвам никой не ме наказва? Човекът е отвратително същество щом може да си зададе тези отвратителни въпроси.
А аз бях щаства. Мислех си, че хората са съвършени. Смешно, нали? Виждах, че се усмихват, а всъщност усмивката е била просто маска, зад която се крият толкова много злоба, лицемерие и коварство. Човекът ти се усмихва, а всъщност си мисли как да те излъже или как да се възползва от теб. А когато кучето ти се радва, можеш да си сигурен, че то е искрено. То никога няма да те измами или предаде. Не е ли то по-съвършено от човека?  В някои моменти искам да съм куче. Или каквото и да е друго животно (без пихтиест червей - не съм виждала такъв на живо, но звучи гнусно). Понякога просто ме е срам, че съм човек. Омръзна ми всеки ден да слушам за убийства. Омръзна ми всеки ден да ме лъжат за всичко. Вече не мога да вярвам на никого. Дори на собственото си семейство. Оказа се, че мама и тате са щастливи само пред мен, а всъщност постоянно се карат, а баща ми е пропаднал алкохолик. Оказа се, че хората, на които съм се възхищавала, са добре прикрити подлеци и мошеници. А някога си мислех, че съм щастлива. Тъжно, нали?
Бях щастлива и глупава. Сега вече не съм щастлива. Но май все още съм глупава. Защото вярвам. Вярвам в човека. Вярвам, че някога той ще се промени и ще преодолее всичките си недостатъци (или поне някои от тях). Глупаво, нали?
Но аз вярвам.