Скъпи Сърцеразбивачо,
отдавна имах желание да ти напиша това писмо - нещо като прощално писмо... писмо, адресирано от мен за мен... Tи няма да го прочетеш, както всички писма, които писах през тези месеци. Тези така дълги и мъчителни за мен месеци, месеци, през които сякаш времето бе спряло, месеци, през които те виждах непрекъснато и това ме убиваше... бавно... всеки път. Исках те, а не можех да те имам. Беше така близко до мен и същевременно толкова далеч. Всеки път стоеше пред мен и ми показваше колко щастлива мога да бъда, но и сякаш всеки един от тези пъти хващаше сърцето ми и го пръсваше на все по-малки частички.
Да, от дълго време исках да го напиша, но все не бях готова да се сбогувам с теб, с любовта си към теб, с тази толкова голяма моя глупост, не знам дори дали все още съм... Вероятно никога няма да те забравя, колкото и да се насилвам, вероятно винаги нещо ще потръпва в мен, когато те видя или когато чуя името ти, вероятно от време на време ще си поплаквам тихичко преди да заспя, заради всичко, което трябваше, щеше, но никога не беше... Само да можеше нещата да не се бяха развили по този ужасен за мен начин... Кълна се, щях да бъда най-щастливото момиче на този свят, никога нямаше и да се опитам да си представя живота си без теб, никога нямаше да съжаля, че съм с теб. НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА... а сега съм принудена да те изтрия от съзнанието си, от живота си, за да съм щастлива... Защото, скъпи мой Сърцеразбивачо, всеки има право да се опита да бъде щастлив! Но знаеш ли, аз и сега не съжалявам... Не съжалявам и за секунда от преживяното, не съжалявам за времето, прекарано в мисли за теб, не съжалявам дори за нито една пролята сълза заради теб... Сега осъзнавам, че започнах да се влюбвам в теб още от първият път, когато те видях - в онзи горещ, слънчев, юнски ден. Денят, в които се запознахме по онзи така шантав начин, денят, който промени живота ми, денят който промени мен. И да, ако можех да се върна във времето назад, макар и да знам какво ще последва, аз отново бих избрала да се влюбя в теб... Дори не знам как, нито защо се влюбих, но чувството беше повече от прекрасно, чувството, когато гледах в твоите очи, най-красивите очи, беше повече от прекрасно - сякаш гледах в очите на някое малко сладко детенце. Чувството, когато се усмихваше... То също беше прекрасно - сякаш изгряваше слънце, независимо колко мрачно бе навън, слънце, което огряваше само мен и ме караше да бъда щастлива... Боже, едва ли някога ще съм способна да обичам отново по този начин... Едва ли и ти някога ще бъдеш обичан от друга така, както от мен – понякога дори си мисля, че ти си този, който загуби, а не аз, но просто не го осъзна. Това обаче вече няма никакво значение... Сега в очите ти се чете само студенина и пренебрежение, вече не са толкова красиви, а усмивката ти... Почти не те виждам да се усмихваш, онзи човек в когото се влюбих - него го няма, той съществува само в съзнанието ми... Но и онова невинно и крехко момиче, което се влюби в теб, също го няма, то вече не вярва в чудеса, защото ти си чудото, което никога не ù се случи.
Чувала съм да казват, че в живота си всеки трябва да претърпи разочарование, да изпита несподелени чувства, да бъде силно наранен, за да стане по-силен човек. Прави са! Може би ти си това мое разочарование, тази моя несподелена любов, този който ме нарани най-силно в досегашния ми живот, моят житейски урок, този който ме направи силна, хаххах.. И заради когото и аз вече си имам една драматична любовна история... Не, не, не, ти си много повече от това - ти си моят скъп Сърцеразбивач, когото аз никога няма да забравя, ти си човекът, който ме направи по-добра, който ми помогна да разбирам и обичам хората, който ме научи да се радвам и да ценя малките неща. Ти си този, заради когото днес се усмихвам, когато погледна към слънцето, радвам се, когато чуя звука на морските вълни и се чувствам по-жива от всякога. Ти си този, който ме направи това, което съм днес.
Искам да знаеш, че към теб не изпитвам омраза, никога не намерих причина да те намразя – та човек не може да заповядва на чувствата си, ти на твоите също. Вярвам, че някой ден ще ме разбереш – ще разбереш защо толкова страдах за теб, животът ще постави и теб в такава ситуация и тогава ще съжалиш за присмеха и безразличието, което прояви, но сега не те виня, напротив, благодаря ти... Благодаря ти, скъпи Сърцеразбивачо, и знай ти винаги ще бъдеш специален за мен, дори когато знам, че специалната за теб е друга, а аз дори не съществувам в твоя свят...
От момичето, което те обичаше истински!
© Десислава Колева Todos los derechos reservados