Много бързо остаряхме не мислиш ли?
Каза смирено възрастният човек вгледан в горящата печка встрани от него.
-Така е.
С тъжна усмивка отговори жената до него и положи леко ръка върху неговата.
-Помниш ли кога се запознахме? - Промълви тихичко малко след това,като също насочи поглед към печката сякаш пламъците бяха филмова лента,
на която бяха илюстрирани общите им мигове.
-Помня, че валеше. Мислех,че това е най-лошият ми ден. - Каза с дрезгав глас мъжът и се засмя съвсем лекичко, сякаш на себе си.
Нещо ме накара да се скрия точно в хлебарницата, а имаше толкова други места. -Тонът му ставаше се по-мек, гласът му все по-тих.
Отмести поглед от печката и с навлажнели от огъня очи се вгледа в жена си.
-Все още се чудя как успя да спреш дъжда.Превърна в светъл най-мрачния ми ден. - Не спираше да я гледа и нежно стисна ръката ù.
Тя обърна поглед към него и очите им се срещнаха. Гледаха се така,че сякаш си говореха.
-И продължаваш да го правиш.
Той наведе глава към нея и леко я целуна по челото. Погледнаха се отново и мило се усмихнаха един на друг.
Тя отмести погледа си, пооправи полата си и каза шеговито - Е, предполагам трябва да благодариш на дъжда, че те изпрати при слънцето.
-Благодаря му всеки ден. Засмя се той и отпи от чая си, който вече бе тръгнал да изстива.

 2 години по-късно
Каля - крещеше колкото му сили дават възрастният човек. - Каля, моля те, ела. - С всички усилия каза,докато се опитваше да стане от земята.
Какво има? - питаше жена му,още преди да го е видяла,като се опитваше да стигне до него колкото може по-бързо,но годините и не и позволяваха.
Когато го завари на пода онемя. - Какво стана Лачо? Защо си ми на пода. - остави бастуна си встрани и тръгна да дърпа един стол,за да си помогне
като го вдига.
-Не зная.Стана ми лошо. - Отговори тежко Лачо докато се изправяше.
Каля го сложи да седне,сипа му чаша вода и седна до него.
Хвана чашата с чая си и притеснено се вгледа в нея.
-Моля те да те заведем на лекар. - каза през сълзи и го погледна искрено.
-Не искам лекар. - отсече леко Лачо - Старостта лек няма, знаеш го. Отивам си.
Каля започна да плаче и го хвана за ръката.
-Не си отиваш - каза почти без глас - Не и без мен. 
Тя стисна силно ръката му и започна по-силно да плаче.
Той вдигна бавно другата си ръка и я погали по бузата.Без да каже нищо тя сгуши лицето си в дланта му.
-Чуй ме. - отрони той и гласът му ясно изразяваше, че ще каже нещо истински важно.
Каля вдигна поглед към него и го загледа така сякаш ще го слуша и с очи и с уши.
-Трябва да си готова. Усещам че си заминавам Каля. Знаеш, колко много те обичам.Дори ми е малко да го нарека любов.Аз преоткрих в теб,всичко от което човек има нужда.
Подари ми слънце,когато бях затънал в мрак.Накара ме да заобичам дори дъжда. Той ми даваше надеждата и ме караше винаги да очаквам светлината. - Гласът му беше започнал да гъгне,
затова замълча за миг.Погледна в ръцете им,преглътна тежко сякаш преглъща сълзите си и отново се втренчи в очите ù. - Затова обещай ми,че когато настъпи най-дъждовния ден, не започвай да се давиш. Намери слънцето отново и изплувай, както ме караше да правя всеки път. - Изчакай, докато ти подам ръка от светлината. А дотогава просто живей с нея.
Тя вече беше спряла да плаче. Болката беше толкова силна. Неизразима. Не спираше да гледа в него. Дори без сълзи,очите и бяха толкова пълни. Не можеше нищо да каже и той го забеляза.
-Просто ми обещай.
Каля погледна надолу,сякаш осмисляше дали може да спази обещанието си,после погледна отново към него и кимна безмълвно.

Следващите няколко месеца Лачо прекарваше повечето си дни в градината където имаше малка къщичка,която беше придобила вид на склад.
Каля често ходеше при него ту да проверява дали е добре,ту да му носи нещо за ядене.
Всеки път щом той разбираше,че тя идва спираше да върши това което правеше и го закриваше с бяла покривка.
Тя много му се молеше да и покаже но той отказваше, а вечер щом приключваше с работата си заключваше колибката и криеше ключа.
Каля много искаше да знае какво прави,но знаеше че Лачо е голям инат и нямаше да и даде докато не завърши.

Три месеца по-късно (септември 1987 г.)

Лачо подпря юмруци от двете си страни,пое си дълбоко въздух,набра се и започна бавно да се изправя.
-Къде отиваш Лачо? прекъсна го Каля - Моля те недей да ходиш в къщата отново.Навън вече е студено. - настояваше притеснено тя.
Лачо я погледна косо и на нея и стана ясно,че той ще отиде въпреки всичко.Годините прекарно заедно ги бяха научили да се разбират с поглед.
Лачо понякога беше голям инат, а Каля от своя страна имаше огромно и наивно сърце.
-Поне се облечи. - смирено отговори на погледа му тя.

Състоянието на Лачо беше започнало да се влошава все повече.Той ставаше все по -  немощен и всяко негово действие беше свързано с много усилия.
Против волята на Каля,той продължаваше да ходи всеки ден в къщичката си,но така и не показваше какво прави.

Два месеца по-късно (ноември 1987 г.)
Беше студен Ноемврийски ден.
Каля беше станала много по-рано защото нещо не и даваше мира цяла нощ.Беше направила двойно повече чай,защото знаеше че времето няма да спре Лачо да прекара деня си
в малката му къщичка.
Станало беше вече почти 9, а Лачо още не беше станал.Каля не беше обърнала внимание на времето защото се бе заела с някаква работа.
-Лачо? - провикна се тя докато редеше бримки на иглите си за плетене.
Не получи отговор,затова реши да иде да го провери.
Когато влезе в стаята въздухът и секна. Стаята бе запълнена от студ.
Безжизненото тяло на тъй скъпия и съпруг, лежеше на леглото,така както лежеше когато тя бе станала сутринта.Тогава когато той все още дишаше.
Бавно седна до него и докосна плахо студената му ръка,сякаш за пръв път.Погали главата му и го целуна по челото.
Чувстваше се сякаш някой бе откъснал сърцето и. Болката бе толкова силна ала тя не можеше да заплаче.Не искаше да вярва.
Навън заваля силен дъжд.Сякаш времето плачеше вместо нея.
Тя затвори очи и положи глава върху гърдите му.Когато го направи усети нещо твърдо,сякаш метал да се докосва до лицето и през плата да блузата му.
Когато погледна,видя синджир на който висеше ключът за къщичката в градината.Взе го и го положи на шкафа до леглото им.
 После забрави за него.

Дните се нижеха.Самотни,сиви.Тя ги наричаше дори грозни.Слънцето,което Каля носеше със себе си бе угаснало и не изглеждаше че ще грейне отново някога.
Докато не се сети за ключа.Ключът,който висеше на врата на мъжа и в деня който си замина.
Тя отиде до тяхната стая, където не бе влизала откакто бе останала сама.
Въздухът в стаята беше застоял. Стаята беше студена и макар и най-осветена от всички останали, сякаш бе затънала в мрак.
Бавно се придвижи към шкафчето, на което синджирът си стоеше по-начина по който бе оставен преди седмици.
Взе го и го положи в ръката си.
Навън валеше отново дъжд. Не беше спирал от седмици насам.
Каля взе чадъра си и се запъти към малката къщичка.
Щом застана пред нея,се поколеба за миг преди да я отключи.
Пое си дълбоко дъх и влезе. Затвори вратата след себе си и застина.
Пред очите и се разкри картина. По-светла и от хиляди слънца.
На нея бяха изобразени двама влюбени, мокри от валящия дъжд. Под краката им се шареше зелена поляна. Върху лицата им падаше ярка светлина.
Дъжд имаше но облаци не. На мястото на тях имаше слънце, което можеше да те стопли само докато го гледаш.
И тогава тя заплака.
За пръв път.
Но тя плака от щастие.
Както му беше обещала...